Кръвта на богомолката

— Оповестете, че са предизвикали недоволството ни — каза Алвдан, което беше равносилно на смъртна присъда. Напоследък си беше харесал тази фраза. — Генерале, със същия успех е можела да среже нашето гърло вместо своето. — Разтвори длани и усети нагнетяващото се напрежение на енергийното жило. Новината беше толкова прясна, че го беше заварила по нощница; освободил бе дори личната си прислуга и сега с генерала бяха сами в покоите му.

— Началничката на харемната стража ще бъде наказана, ваше императорско величество — каза спокойно Максин.

— Не просто наказана, генерале!

— Ваше императорско величество, не бива да привличаме излишно внимание към инцидента.

Алвдан го изгледа с присвити очи.

— Имаш предвид ситуацията в Сзар?

— Именно. — Генерал Максин мислеше трескаво, пренареждаше фигурите на личния си план. Още една стъпка, която да увеличи разстоянието между императора и неговата Империя. Още няколко тухли в стената, която Максин издигаше около него, за да остане единственият с достъп до трона и така да се превърне в скритата сила зад него. — Пчелородните от Сзар са изключително важни за военната ни кампания. Както знаете, армията ни е зависима от техните леярни и ковачници. Присъствието на царицата им тук гарантираше тяхната лоялност, а понеже никога не са създавали проблеми, гарнизонът ни в Сзар е един от най-малобройните в цялата Империя.

— Погрижи се да го подсилят тогава, а подозренията им да вървят на майната си — каза троснато Алвдан. — Кой ще я наследи сега? Как става унаследяването на трона при тъпите пчели?

— Просто. Първородство по женска линия. Според архивите в момента има две принцеси и един принц — каза Максин. Научил бе за смъртта на Тсеринет преди няма и час, но пък разполагаше с най-бързите чиновници в администрацията на Рекеф. — Макзех, по-голямата от принцесите, е гостенка на гарнизонния ни командир, полковник Ган. Получава всички подобаващи за ранга й почести и удобства, но все пак е заложница срещу доброто поведение на майка си. Принцът, който е по-малък от нея, а и не е претендент за трона според техните традиции, е помощновойскови капитан в гарнизона на Лускоа близо до границата с Федерацията. По-малкото момиче е на дванайсет и живее в Сзар със семейството си. Не е дъщеря, а племенница на покойната царица. Трябва да действаме предпазливо, ваше величество, и да държим Макзех под строг надзор.

— Направи го — каза Алвдан. — И измисли някакво извинение за утрояването на гарнизона в Сзар. Кажи им, че очакваме нов бунт в Мина или нещо друго. — Въздъхна. — Явно днешният ми ден ще е зает с неприятни неща. Саркадът щеше да проучва отново сестра ми, нали така? Уведоми го, че ще трябва да го направи без мен. Днес няма да ми остане време за забавления.

Сякаш внезапно споходен от някаква мисъл или чул глас, който звучи единствено в неговата глава, Уктебри се ухили и острите му зъби се бялнаха в съсухрената уста. Когато не се стараеше да я впечатли, дребосъкът беше във висша степен отблъскващ, реши тя, опасан от синкави вени и почти напълно плешив, малкото му коса — сива и тънка като паяжина. Лицето му беше изпито, устните — сбръчкани, а няколкото оцелели зъба зад тях приличаха на изпилена кост или на зъбите на хищна риба. Под прозрачната кожа на челото му имаше червена буца, която постоянно се местеше и гърчеше, а очите му… очите му бяха въплъщение на злото. Преди да го срещне, Седа не вярваше в съществуването на изначално зло. Червените му очи я пронизваха до мозъка на костите и я белеха люспа по люспа.

Но той твърдеше, че е на нейна страна, така че нека я зяпа.

Седа, най-малката сестра и единствената жива роднина на императора, нямаше и грам доверие на Уктебри Саркадът, но именно той беше най-верният й съюзник. И очевидно откриваше някаква полза в нея, за разлика от целия останал свят, който я възприемаше като досадно присъствие, поне докато Алвдан не вземеше някакво решение за унаследяването на трона. Станеше ли това, тя бързо-бързо щеше да „предизвика недоволството му“, както обичаше да се изразява брат й напоследък, и щеше да изчезне от света на хората, което пък беше предпочитаният от Уктебри израз. И двете фрази бяха гадни, но тази на Уктебри й се струваше малко по-поносима.

Понякога Уктебри я наричаше „принцеса“, титла от Федерацията, на която тя нямаше право, но пък звучеше шик. Всъщност нямаше право да се нарича дори „домакиня“, което бе полуподигравателният термин за съпруга на влиятелен осороден. Нямаше си нито съпруг, нито домакинство. Животът й, произходът й не й бяха дали друго освен страх.

Седа не помнеше дядо си, баща й не бе имал време за нея, но сега се беше сдобила с роднина по съвместителство от по-старо поколение — чичо Уктебри от митичната раса на комарородните, с които хората си плашеха децата. Той бе положил усилия да й се хареса, показал й бе как грозната му раса е оцеляла толкова дълго. Когато впрегнеше ума и Изкуството си, Уктебри ставаше толкова очарователен и убедителен, че Седа неволно забравяше за отблъскващия му вид и съмнителния му произход.