Кръвта на богомолката

— Съвършена си — отбеляза той без грам притворство. Беше грозен в тяло и по дух, за него Седа беше оръдие, чрез което да постигне собствените си цели, но оръдие, което ценеше високо и на което държеше. Горчивата истина бе, че принцесата на Империята си нямаше друг по-верен поддръжник. Горчива, но истина.

— Ще се срещнем отново довечера. Ще ги накарам да те доведат. Изобретателността ми е безкрайна, когато трябва да измисля извинение, за да се насладя на компанията ти. Ще дойдеш при мен довечера и двамата ще си спретнем малък частен ритуал. Време е да бъдеш подложена на изпитание.

Подбра грижливо дрехата си. Червена рокля — като реверанс към неговите вкусове — с красива черна бродерия по ръбовете. Роклята беше в стила на водните кончета, военна плячка от Федерацията, която след дълги скиталчества се бе озовала в нейния гардероб и която Седа не беше обличала досега.

Седеше пред огледалото, заобиколена от личните си слугини, заети да довършат тежкия й грим все едно щяха да я изкарват на показ пред генералитета.

„Изпитание — мислеше си тя. — Ами ако не го издържа?“ Ако не го издържеше, поне щеше да се провали като истинска принцеса. Във Федерацията, откъдето идваше червената рокля, жените носеха мечове. Тя също би препасала меч, ако обичаите го позволяваха. Разполагаше с жилото си, разбира се, но никога не бе имала повод да го насочи срещу друг човек. „Като знам какви са щенията на Уктебри, може би ще имам повод да го насоча срещу самата себе си… Толкова съм самотна, че волю-неволю трябва да приема това противно чудовище за свой съюзник и да поставя живота си в кльощавите му ръце.“

Изправи се и погледна в огледалото Седа такава, каквато би могла да бъде при други обстоятелства. В първия миг не се позна. Отражението притежаваше гордост, сила и жестокост, каквито бе виждала в очите на баща си и които брат й притежаваше сега. Миг по-късно й прималя и тя се подпря на една от слугините. Прималя й, защото за част от мига сякаш зърна зад огледалната си двойничка огньовете на битка, безброй летящи машини и хиляди войници, който маршируват към червено зарево.

Пазачът влезе в стаята да я отведе и Седа го видя как трепва от изненада и се опитва да свърже страховития образ в огледалото с покорната принцеса, като каквато я познаваше.

Стаята, в която я заведоха, беше облицована с черен камък — резултат от суетата на някой придворен по времето на покойния й баща. Бе почистена и излъскана до такъв блясък, че подът, стените и дори таванът грееха като огледало. В центъра стоеше Уктебри, заобиколен от високи железни светилници. Пламъкът на всяка запалена свещ се отразяваше многократно в излъсканите повърхности и се създаваше впечатлението, че двамата с комарородния стоят в сумрак, пронизван от искрите на стотици треперливи звезди.

— На нокти си, твар — отбеляза Седа. — Повече от обичайното, струва ми се. Какво те е подпалило този път?

Уктебри показа зъбите си, било в гримаса, било в усмивка. Скалпът му лъщеше през рядката косица.

— Или накрая все пак си решил да подкрепиш брат ми? Не бих се изненадала. Той все пак е императорът. Какво мога да предложа аз срещу това? Дали пък всичко не е било игра по негова заповед, която да ме подмами към измяна?

— Достатъчна е една негова дума, за да се простиш с живота си, принцесо — каза Уктебри. — Императорът обича игрите, но не му е нужно доказателство за измяна от твоя страна. Не е като да го спира братска любов.

— Вярно — призна тя. — Тогава какво, магьоснико? Каква муха ти е влязла в главата?

Той не каза нищо, само продължи да пали нови свещи. После отрони:

— Тази вечер изглеждаш великолепно, принцесо. Не съм те молил да се гиздиш така.

— А защо духовете на съдбата да не ме видят в най-добрата ми светлина? Вече толкова време ме проучваш, мериш и оглеждаш, а сега твърдиш, че трябва да се подложа на още едно изпитание.

— Време е за истинското изпитание — каза Уктебри, запали последната свещ и се обърна към нея. По лицето му, кривящо се под треперливата светлина, пробяга съмнение. — Досега редовно информирах брат ти за тестовете, на които съм те подложил, някои действителни, други измислени, но за мен това сега е истинското изпитание. И ти трябва да го преминеш на всяка цена.

Сърцето й се сви. Разбра какво е различното в Уктебри тази нощ — за пръв път той беше съвсем сериозен. Нямаше ги притворната му свенливост, присмехулството, дори нелепото флиртуване, което толкова го забавляваше преди. Сега той беше Уктебри Саркадът, маг от легендарните комарородни, изправил се тук да определи съдбата й.

— А ако се проваля? — попита тя. Научила се бе да запазва спокойствие в моменти на върховно изпитание. Брат й се беше погрижил да натрупа богат опит в това.

— Тогава вече няма да си ми от полза. Нито аз на теб. И ще трябва да се примиря с по-долнокачествената глина, от която е замесен брат ти. — Стори й се, че долавя в гласа му искрено съжаление. „Предпочита да работи с мен. Може ли това да ми бъде утеха?“ Не, защото с живот като нейния, вечно на ръба на смъртта, утеха не можеше да дойде отникъде.