Кръвта на богомолката

— Давай тогава, прави си изпитанието — каза му тя. — Какво се иска от мен? Да тичам? Да скачам? Или предпочиташ да ти попея, чудовище?

— Изпитанието вече започна. От теб се иска просто да ме гледаш и да слушаш. След като приключа, ще знам дали си подходящият за мен материал, или не.

— Но досега ти само пали свещи… — отбеляза тя.

— Да, толкова много свещи. — Вървеше из стаята като че ли без определена посока или цел. Стотиците примигващи светлинки объркваха зрението й. Отраженията бяха толкова много, че й беше трудно да определи къде са стените. Струваше й се, че Уктебри незнайно как се е отдалечил отвъд пределите на стаята, а после той се обръщаше, сякаш е срещнал стена на пътя си. Стена, която би трябвало да е там, повтаряше си Седа.

И неговата фигура хвърляше множество отражения, разбира се, също като пламъците на свещите, но скоро Седа усети как стомахът й се свива, защото в отраженията имаше нещо странно, някои бяха твърде далеч, други — твърде близо.

— Саркаде… — прошепна тя, — какво правиш?

— Магия — отвърна той и продължи да крачи. — Чувате ли ме?

— Чувам те, естествено — каза Седа и в същия миг си даде сметка, че думите й са се насложили върху друг някакъв глас, който бе дал отговор на същия въпрос.

— Стигнахме центъра — каза Уктебри и този път Седа със сигурност усети, че комарът не говори на нея. — Хайде. Покажете се. — Гласът му още беше тих, разговорлив почти. Увит в тъмната си роба, той сякаш изчезваше и се появяваше с всяка промяна на посоката, лицето му бледнееше като призрак в светлината на свещите и скоро Седа изгуби представа кой е истинският Уктебри сред морето от отражения.

Отраженията…

Седа сведе погледа към мраморните плочки под краката си, защото само те напомняха за стаята, в която беше влязла. Ала можеше да разчита единствено на осезанието си, на усещането за твърдостта на камъка, защото очите й съзираха само далечна мешавица от звезди, мрак и разкривени отражения на кльощавото комарско лице, а ушите й упорито твърдяха, че пространството наоколо й е огромно, с далечни изгубени ветрове, които се блъскат безкрай през лабиринт от проходи…

Имаше само негови отражения. И нито едно нейно.

— Не се дърпайте — промърмори той. — Рискът е голям, но печалбата ще е по-голяма. Елате при мен. Елате сега.

Най-близкото отражение се обърна да я погледне и Седа осъзна, че това изобщо не е Уктебри. Вратът на отражението беше по-кльощав, над сбръчканата шия висеше проскубана брада. По-стар мъж от същата раса, със същите кървавочервени изпъкнали очи. Имаше и други, някои нямаха буцестото рождено петно на Уктебри, видя тя, други бяха сгърбени старици, грозни и оплешивяващи като мъжете. Бяха се обърнали един по един и сега всички гледаха към нея, а тя не успяваше да различи Уктебри сред множеството. Съвкупната злост, която се излъчваше от двайсетината хилави червенооки чудовища, я смрази до мозъка на костите, но тя въпреки това не сведе поглед. Не отстъпи. Знаеше, че побегне ли сега, ще се озове отвъд изчезналите стени на мраморната стая и повече никой никога няма да я види.

— Тя ни вижда — каза един от комарородните.

— Да — каза друг и Седа позна в него Уктебри. — Да, вижда ви. — В тона му се усещаше неприкрито облекчение и Седа разбра, че е издържала изпитанието.

— Какво?… — Гласът й прозвуча задавено, затова тя преглътна и пробва отново: — Какво означава това?

— Че си влязла в нашия свят — обади се друг глас, но сред трепкащите светлини Седа не разбра кой от навалицата е проговорил. — Че можем да те използваме.

— Нямам желание да бъда използвана — натърти тя. — Не съм ваше оръдие.

— Да, добре ще се справи — каза една от жените. — Преценката ти както винаги е безупречна, Уктебри.

— Какво знае тя? Колко си й казал? — попита друг, изпълнен с подозрение глас.

— Достатъчно. Само каквото трябва да знае — отвърна Уктебри. — Но смятам да й покажа още. Тя ще постигне повече по своя воля, отколкото чрез принуда, но за тази цел трябва да й поотпуснем юздите.

— Говориш в ухото на техния император — обади се един: изрече титлата с нескрита подигравка.

— Да, и знам кой звук ще стигне най-ясно до него — отвърна сухо Уктебри, където и да беше в момента. — Имам поръчка за някой от слугите ни, онзи, който може най-бързо да стигне до Сзар.

— Градът на пчелородните? Защо да се занимаваме с онези примитиви?

— О, по една дребна причина — каза Уктебри и Седа най-после го различи ясно сред другите комарородни. — Една дребна вест, която е добре да стигне до Сзар.

Конникът като че ли изобщо нямаше намерение да спира на бариерата на казармите в Скиел и постовите се разкрещяха предупредително. Той все пак дръпна юздите, смъкна се на земята и вдигна свита в юмрук ръка да ги спре. Яздил бе дни и нощи без почивка.

— Кой си ти бе?! — извика отново сержантът, после видя лейтенантските нашивки и побърза да добави едно „сър“.