Кръвта на богомолката

Тото слушаше как двамата членове на Съвета си говорят колко било чудесно, дето градът им най-после щял да се прочисти от онази измет. Не споменаха, разбира се, за тайните сделки, които бяха сключвали с въпросните територии, за печалбите, които бяха натрупали покрай престъпната им дейност, нито за комисионите, които бяха плащали. Направо му се пригади.

Самият той беше предал приятелите си, обърнал бе гръб на предишния си живот, но по лицемерие тези богати и влиятелни съветници го превъзхождаха с много.

Запръска дъжд и нагиздените съветници побързаха да се приберат. Тото предпочете да остане навън, сякаш дъждът можеше да го очисти от всичко, което бе направил напоследък. След малко Касзаат излезе на покрива и застана до него.

За Тото последният месец беше време на дълбока промяна, време, донесло и отнело му много неща, но не и нея, макар той да беше очаквал, без да анализира причините, че Касзаат отдавна ще си е тръгнала от живота му.

— Току-що чух новината. Още две фабрики за теб — каза тя. — Редно е да те поздравя май, а?

Той сви рамене.

— Ти по-добре го познаваш, така че ти ми кажи.

— Познавам го, вярно, но не докрай. — Опря се на перилото до него и подръпна заостреното си кожено кепе, за да не й вали на лицето. Тото си позволи лукса да я огледа. С няколко години по-голяма от него, ниска, с набита снага и смугла кожа като на бръмбарородните, но и много различна от тях. Лицето й беше кръгло и плоско, и неизразително — така поне беше решил в началото. Сега вече знаеше, че хладната фасада се среща често сред представителите на подчинените раси в Империята, а останалото се беше научил да разчита. Осъзнал бе, че и неговото лице излъчва същата затвореност, защото, като човек със смесена кръв, той смяташе за по-безопасно да не дава израз на чувствата си.

— Как върви новият проект? — попита я той. Сегашните му задължения бяха свързани основно с производството и не му оставаше време за проектантската и конструкторска дейност, която занаятчиите обичаха повече от всичко.

— Не пропускаш нищо особено — отвърна тя. — Ти поне си имаш щраколъка. Мен Дрефос почти не ме допуска до новия проект. Дори не съм го виждала как изглежда. Само неколцина от колегите имат достъп, работят денонощно с шефа в онази фабрика, по три-четири дни, без да мигнат. После отиват да спят, а Дрефос се занимава с гърба си. Знаеш какво става с гърба му, когато работи дълго.

Наистина знаеше. Неотдавна беше разбрал защо господарят им, помощновойскови полковник Дариандрефос, страда толкова много. Откритието беше ужасяващо от човешка гледна точка и интригуващо от професионална.

— Значи всички вие само чакате и си клатите краката? — попита Тото с облекчение. Него също не го бяха включили в новия проект. Вместо това Дрефос му беше възложил надзора над фабриките, където щраколъкът беше въведен в серийно производство с изрично планирани количества, които трябваше да се изпълнят. Когато през пролетта имперското нашествие срещу Сарн се подновеше, сблъсъкът можеше да се превърне в нова ера за военното изкуство, макар че ентусиазмът на Дрефос редовно отстъпваше пред разкрасени с люти ругатни съмнения относно способността на имперските генерали да се възползват подобаващо от технологията, която им поднасяше на тепсия.

— Искаш ли да видиш какво правят? — попита Касзаат и Тото я стрелна изненадано с поглед. Под маската на хладното й изражение надничаше нещо пакостливо.

— Ти никога не нарушаваш заповеди — отбеляза той.

— Не са заповеди. Никой не е казал: „Не влизайте вътре, когато нас ни няма.“

— Днес той не е там, така ли?

— Да, не е. А теб не те ли гризе любопитство?

Гризеше го, и още как, осъзна той, и тръгна след нея. Спуснаха се по стълбището, минаха по коридорите на Съветната камара и излязоха на улицата.

Дрефос беше първият помощновойскови полковник в историята на имперската армия. Всъщност този чин беше измислен специално за Дариандрефос, полуродния майстор занаятчия с бунтарски дух. Облечен с властта на поста си, той беше помогнал на Империята да печели битки и да завладява градове. Тото беше останал дълбоко впечатлен още в началото на познанството им, но сега, след като с очите си беше видял падането на Тарк и разгрома на сарнианската армия, беше убеден, че Дрефос вероятно е най-гениалният занаятчия в историята на човечеството.

И в основата на безпрецедентния му успех стоеше пълната незаинтересованост към всичко извън занаята му, в това Тото беше сигурен. Дрефос не се вълнуваше от чинове и постове, освен когато те му помагаха да върши работата си по-лесно и бързо. Той беше и първият офицер от помощната войска, избран за действащ губернатор, но единствената причина да настоява за този пост беше, че като губернатор на Хелерон ще може да използва индустриалната мощ на града за своите цели.