Кръвта на богомолката

Пратеникът бръкна под туниката си, извади сгънат лист и го бутна в ръцете му. Сержантът го взе мълчаливо и махна да донесат фенер. Плъзна поглед по написаното, изруга под нос и върна документа на новодошлия. Лейтенантът кимна. Олюляваше се от умора.

— Погрижете се за коня — извика сержантът. — Заведете лейтенанта да поседне някъде, дайте му нещо за ядене и пиене. Някой да иде при полковника… при новия полковник, сещате се… да му каже, че има съобщение за него.

Пратеникът се остави да го заведат в казармената столова, празна по това време на денонощието. Отпи жадно от предложеното вино, но яхнията не погледна. Последните няколко дни бяха най-ужасните в живота му — не самата езда, защото тя му беше специалност, а многобройните опити да го спрат по най-сигурния и окончателен начин. Носеше вест, която някой се опитваше да задържи под похлупак, но ето че най-после беше тук, при човека, от когото искаха да запазят вестта в тайна.

Един войник дотича в столовата и козирува.

— Полковникът ще ви приеме веднага, сър.

Пратеникът кимна, гаврътна виното и остави чашата.

След броени минути щеше да се изправи пред велик мъж, мъж, за когото беше работил години наред, но така и не беше срещал лице в лице. Трудните времена отваряха редки възможности. Последва войника по стълбите към офицерските квартири и навътре по коридора. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-високи ставаха офицерските чинове на табелките по вратите, толкова по-високо се изкачваше лейтенантът в йерархичната стълбица.

Най-накрая го въведоха в една от стаите. Зад писалището седеше мъжът, когото пратеникът виждаше за пръв път, но когото въпреки това позна веднага — слаб и обрулен, създаден за трудни времена.

В заделената за гости част на скиелските гарнизонни казарми беше топло, огнището беше напалено, а капаците — затворени срещу студа. Вечерята беше сервирана и бавно изстиваше, храната едва беше начената, а виното стоеше недокоснато. Ала мъжът зад писалището изглеждаше така, сякаш му е студено и умира от глад. Седеше на стол с високи облегалки за ръцете, на бюрото пред него имаше четири документа, спретнато подредени един до друг. Спокойно можеше да мине за чиновник, да речем, за обикновен слуга или писар.

Само дето тази стая беше предназначена за най-почетните гости на гарнизонния командир, а в този конкретен случай „най-почетни“ означаваше „най-влиятелни“.

Лицето му беше костеливо като острие на бойна брадва. Навремето не един и двама се бяха ужасявали от това лице. Някои се ужасяваха и сега. В миналото това лице бе вдъхвало ужас у другите, ала сега, в този конкретен момент, отражение на същата емоция се четеше и върху собствените му костеливи черти.

Той беше генерал в края на краищата, а Империята беше във война — макар че Империята винаги беше във война. Вечно се разширяваше и консолидираше, но не тази битка тревожеше генерала. Империята беше млада, следователно йерархията и центровете на властта още бяха в процес на уталожване. В края на сегашното управление, дано император Алвдан II живее дълго, всичко това щеше да си дойде на мястото и генералът или щеше да стои отдясно на трона, или там щяха да стоят враговете му.

За момента враговете му, изглежда, имаха предимство и това не можеше да остане така. Той трябваше да направи нещо по въпроса и именно това беше причината да пътува за Капитас. Той беше генерал Рейнер от Рекеф, а враговете му бяха генерал Максин и генерал Бруган, също от Рекеф. След като Алвдан II се възкачи на трона, постепенно стана ясно, че триумвиратната система в управлението на Рекеф е обречена. Оттогава се водеше и любезната частна война между тримата — война на лоялности най-вече, в която всеки от генералите се опитваше да постави свои хора на ключови позиции и да разкара чуждите привърженици. Имаше и смъртни случаи, защото напоследък генерал Максин бе отишъл една крачка по-напред, пресичайки линия, която опонентите му не дръзваха да преминат…

Щом въведоха пратеника, Рейнер погледна заместника си полковник Латвок, осороден с прошарена коса, който му служеше вече петнайсетина години и повече, и вдигна вежда.

— Това е лейтенант Валдред, сър — започна Латвок, — един от моите хора в Капитас. Носи… новини.

Паузата говореше красноречиво за естеството на новините. Рейнер си отбеляза наум пребледнялото лице и хлътналите очи на лейтенанта, все знаци, че не е спал в решимостта си да пристигне навреме с вестта. Кимна му да докладва.

— Сър… — почна Валдред. Напрежението в гласа му подсказваше, че за пръв път се явява лично пред генерал от Рекеф. — Сър, в Капитас, в двореца… Казват, че заповедта е дошла лично от генерал Максин, сър…

Някакво нетърпение в очите на Рейнер го накара да спре. Валдред хвърли въпросителен поглед към Латвок, но изражението на полковника не подсказваше нищо, така че той преглътна и продължи:

— Полковник Лодрик е сменен, сър. Майор Таник и майор Скан също.

Все мъже, които беше назначил Рейнер. Генералът стисна едва доловимо устни.