Кукла на верига

Извадих от портфейла си сметката от снощната вечеря, пригладих я с длан на масата пред себе си и почнах да пиша нещо на празен лист. След няколко секунди хвърлих с възмущение писалката, смачках на топка хартията и я отпратих в близкото кошче. Продължих да пиша на нов лист, но пак стигнах до същия незадоволителен резултат. Няколко пъти повторих тази процедура, после затворих здраво очи, подпрях главата си с ръце и останах така близо пет минути — човек, потънал в дълбок размисъл. Чисто и просто не бързах за никъде. Бях наредил на Белинда до десет минути да бъдат тук, но успееше ли за това време да излезе от банята, да се съблече и да събуди Меги, значи, познавах по-слабо жените, отколкото предполагах.

След известно време поднових писането, мачкането и обстрелването на кошчето за боклук с книжни топчета — така изминаха двайсет минути. Допих питието си, станах, пожелах лека нощ на бармана и излязох. Ала не отидох по-далеч от плюшените завеси с винен цвят, които отделяха бара от фоайето, спрях се и предпазливо занадничах между тях. Момичето със зеленото палто стана, отиде до бара, поръча си ново питие и сетне небрежно седна с гръб към мен на стола, който току-що бях освободил. Огледа се — отново небрежно, — за да се увери, че никой не я наблюдава, и все така небрежно протегна ръка към кошчето за боклук и вдигна най-горното топче смачкана хартия. Тъкмо го разгъваше и приглаждаше на масата пред себе си, когато аз безшумно се запътих към нейния стол. Оттук вече виждах лицето й в профил — беше необикновено застинало. Дори можех да прочета надписа на бележката, разгъната от нея. Той гласеше: „САМО ЛЮБОПИТНИТЕ МОМИЧЕТА НАДЗЪРТАТ В КОШЧЕТАТА ЗА БОКЛУК.“

— Останалите листове съдържат все същото секретно послание — казах аз. — Добър вечер, мис Лемей.

Тя рязко се извърна и вдигна поглед към мен. Бе се гримирала много умело, за да скрие маслинения оттенък на своята кожа, ала всичкият грим и пудра на света не биха могли да маскират червенината, която тръгна от шията й и се разпростря чак до челото.

— Бога ми! — възкликнах аз. — Какъв очарователен ален нюанс.

— Съжалявам, не говоря английски.

Докоснах съвсем леко удареното място и любезно казах:

— Ясно — амнезия, вследствие на мозъчно сътресение. Ще мине. Как е главата ви, мис Лемей?

— Съжалявам, не…

— Говоря английски. Вече го казахте. Но разбирате доста добре, нали? Особено английското писмо. За един застаряващ човек като мен наистина е тонизиращо да узнае, че днешните млади момичета могат така красиво да се изчервяват. Действително се изчервявате красиво, да знаете.

Тя се изправи смутено, като извиваше и мачкаше хартията с ръце. Независимо че сигурно бе на страната на престъпниците — и кой друг освен човек на страната на престъпниците би се опитал да ми попречи да продължа гонитбата на летището, — все пак не бях в състояние да потисна съжалението си към нея. Видът й излъчваше нещо толкова съсипано и безпомощно. Приличаше на залязла актриса, но залезлите актриси обикновено вече са спечелили цяло състояние от сцената или екрана. После кой знае защо се сетих за Белинда. Две за един ден наистина са прекалено много. Почнах да ставам слабохарактерен. Кимнах към намачканите хартии.

— Можете да ги задържите, ако искате — казах злъчно аз.

— Да ги задържа? — Тя погледна хартиите. — Не искам да…

— Ха! Амнезията взе да изчезва.

— Моля ви, аз…

— Перуката ви е мръднала, мис Лемей. Машинално вдигна ръце и попипа косата си, после бавно ги отпусна и гузно прехапа устни. В кафявите очи се четеше нещо близко до отчаяние. Отново изпитах неприятното чувство, че няма за какво да съм особено горд от себе си.

— Моля ви, оставете ме — каза тя.

Отстъпих встрани, за да й направя път. Погледна ме за секунда и аз бих могъл да се закълна, че очите й умоляваха, а лицето й се бе свило, сякаш се готвеше ей сега да заплаче; после тръсна глава и забърза навън. Последвах я с доста по-бавна крачка, видях я как притича надолу по стълбите и сви по посока на канала. Двайсет секунди по-късно Меги и Белинда отминаха в същата посока. Въпреки чадърите си и двете изглеждаха страшно мокри и много нещастни. Може пък да са дошли до десет минути в крайна сметка.

Върнах се обратно в бара, който по начало нямах намерение да напускам, но нали трябваше да покажа на момичето в зелено, че именно това правя. Добродушното лице на бармана грейна:

— Още веднъж добър вечер, сър. Предположих, че сте отишли да спите.

— Тръгнах да си лягам, наистина. Но вкусът в устата ми каза: „Не, още един болс.“

— Човек винаги трябва да слуша своя вкус, сър — забеляза без хумор барманът. Подаде ми малката чашка. — Заповядайте, сър!

Взех питието си и отново потънах в мисли. Размишлявах за наивността и за това, колко е неприятно да те баламосват, също се чудех дали младите момичета умеят да се изчервяват по поръчка. Имах чувството, че съм чувал за една актриса, която владее тази способност, но не бях сигурен, затова поръчах нов болс, за да разчовъркам паметта си.