По-следващата чаша, която хванах в ръка, беше съвсем различна — много по-тежка и съдържаше къде-къде по-тъмна течност. Всъщност това бе половинлитрова халба, пълна с черна бира „Гинес“ — нещо твърде необикновено за кръчмите отвъд Ламанш. Но не и за „Старата камбана“ — един декориран с конска сбруя хан, който изглеждаше много по-английски, отколкото повечето подобни заведения на острова. Специалитетът тук бе английската бира в цялото й разнообразие и — както удостоверяваше халбата ми — ирландската „Гинес“.
Кръчмата бе добре посетена, ала аз успях да си намеря самостоятелна маса и седнах с лице към вратата — не защото страдам от някакво каубойско предубеждение да не съм с гръб към вратата, а защото исках веднага да забележа, щом влезе Меги или Белинда — която дойде. В случая дойде Меги. Прекоси до масата ми и седна. Представляваше наистина жалка картинка — въпреки шала и чадъра, гарвановочерната й коса бе залепнала по слепоочията.
— Добре ли си? — попитах загрижено аз.
— Ако му казваш „добре“ да бъдеш мокър до кости, значи, да. — Не бе никак присъщо за Меги да говори тъй хапливо — явно бе ужасно мокра действително.
— А Белинда?
— И тя ще преживее. Но мисля, че се безпокои прекалено много за теб. — Многозначително изчака, додето довърша продължителното и жадно отливане от бирата си. — Надява се, че няма да стигнеш до крайности.
— Белинда е много грижовно момиче. — Белинда знаеше дяволски добре какво правя.
— Белинда е млада — додаде тя.
— Знам, Меги.
— И уязвима.
— Знам, Меги.
— Не искам да пострада, Пол.
Това вече ме стресна. Меги никога не се обръщаше към мен с малкото ми име, освен ако не сме сами, но дори и тогава само, когато е завладяна дотолкова от мисъл или емоция, че пренебрегва своите схващания за благоприличие. Не знаех как да разбирам последната й забележка и недоумявах за какво, дявол да го вземе, е възможно да са говорили двете с Белинда. Взех да изпитвам съжаление, че вместо тях не бях взел за помощници два полицейски добермана. Ако не друго, един доберман щеше да види за нула време сметката на нашия потаен приятел от склада на Моргенщерн и Мюгенталер.
— Казах… — понечи да подхване пак Меги.
— Чух какво ми каза. — Отпих нова глътка бира. — Наистина много мило от твоя страна, Меги…
Тя кимна, но не за да изрази съгласие с думите ми, а за да покаже, че по една или друга причина този отговор не я удовлетворява, и сетне сръбна от шерито, което й бях поръчал. Бързо преминах на по-здрав лед.
— И така, къде отиде нашата приятелка, която трябваше да проследите?
— На църква.
— Какво! — хлъцнах в халбата.
— Пее химни.
— Гръм и мълния! А Белинда?
— И тя е там.
— И също пее химни?
— Не знам. Не влязох.
— Вероятно и Белинда не би трябвало да влиза.
— Какво по-безопасно място от църква? — Вярно, права си. — Помъчих се да се успокоя, но някак бях на тръни.
— Нали едната трябваше да остане.
— Разбира се.
— Белинда каза, че ти навярно ще искаш да узнаеш името на църквата.
— За какъв… — Облещих очи. — Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество? — Меги кимна. Бутнах стола назад и станах. — Сега вече ми каза каквото имаше да ми кажеш. Хайде.
— Какво? И ти ще оставиш недопита тази чудесна бира, която толкоз здравословно ти действува?
— В момента мисля за здравето на Белинда, не за своето.
Тръгнахме, и щом тръгнахме, изведнъж ми просветна, че на Меги името на църквата не говори нищо. А това бе така само защото Белинда не й е казала, след като се е върнала в хотела, по-точно не е имала възможност, понеже Меги е спяла. Също така се чудех за какво може да са разговаряли пътьом двете. Явно не бяха разговаряли за каквото и да е. Или имаше нещо странно тук, или аз не бях от най-умните. А може пък и двете.
Както обикновено, навън валеше и докато подминавахме по Рембрандплейн хотел „Шилер“, Меги съвсем навременно потрепера.
— Виж — обади се тя, — ето там едно такси. Поточно, не само едно.
— Ако питаш мен, няма такси в Амстердам, което да не е подкупено от престъпния свят — отвърнах аз с чувство. — Но все пак не съм чак толкова сигурен. Ще повървим, не е далеч.
Наистина не беше, ала с такси. Пеша разстоянието бе доста значително. Разбира се, нямах намерение да бием целия тоя път пеша. Поведох Меги надолу по Торбекеплейн, последователно свихме вляво, вдясно и отново вдясно, докато излязохме на Амстел.
— Види се, добре познавате тукашната част на града, майор Шърман — подметна Меги.
— Идвал съм тук.
— Кога?
— Не си спомням точно. Май миналата година, по някое време.
— Кога миналата година? — Меги знаеше или смяташе, че знае всичките ми митарства от последните пет години, при това Меги е човек, чието любопитство много лесно се възбужда. Тя хич не обича тъй наричаните от нея неуточнени неща.
— Доколкото си спомням, през пролетта.
— И може би стояхте два месеца?
— Нещо такова.
— Миналата година през пролетта прекарахте два месеца в Маями, майор Шърман — заяви с укор тя. — Поне така е записано в архивите.
— Знаеш, че съм скаран с датите.