Кукла на верига

Заразмишлявах, докато Меги стоеше отстрани с израз на покорно очакване, а Труди собственически бе увиснала на ръката ми и ме зяпаше с обожание. На края се обърнах към Меги:

— Никой от църквата не те е видял, нали?

— Доколкото знам, никой.

— Но Белинда, естествено, са я видели.

— Естествено. Обаче не вярвам да я запомнят. Всичките хора вътре са забулени. Белинда има на главата си шал и качулката от палтото й, освен това е седнала в сянка — надзърнах през вратата и видях.

— Иди и изведи Белинда. Почакайте, докато свърши службата, и проследете Астрид. Помъчете се да запомните как изглеждат колкото е възможно повече от богомолците.

Лицето на Меги издаваше съмнение.

— Боя се, че това ще бъде доста трудно.

— Защо?

— Ами, защо… защото всичките изглеждат много еднакви.

— Добре де — какви са тия хора? Китайци или?

— Повечето са монахини, носят библии и са облечени в техните дълги черни дрехи, косите им не се виждат и имат от ония бели…

— Меги — въздържах се с мъка, — много добре знам как изглеждат монахините…

— Да, но при тия има нещо особено. Почти всичките са млади и красиви, някои дори много красиви…

— Не е необходимо лицето ти да прилича на катастрофирал автобус, за да си монахиня. Щом Астрид стигне, за където е тръгнала, обадете се във вашия хотел и оставете на администратора адреса. Хайде, Труди. Отиваме в къщи.

Тя тръгна с мен съвсем послушно, отначало пеша, после с такси, където през цялото време държа ръката ми и приказва всякакви свежи глупости, и то така оживено, сякаш бе малко дете, чиито родители неочаквано са завели на екскурзия. Пред дома на ван Гелдер помолих шофьора да ме почака.

Труди бе надлежно сгълчана — и от ван Гелдер, и от Херта — с онази острота и ядовитост, която винаги прикрива дълбоко облекчение; сетне бе отведена, навярно да спи. Ван Гелдер наля в две чаши уиски със скорост на човек, който изпитва нужда от едно питие, и ме покани да седна.

— Отвън ме чака такси — отклоних поканата му аз. — Да знаете къде мога да намеря полковник де Грааф по това време на нощта? Искам да ми услужи с някакъв автомобил, за предпочитане — бърз.

— Лично аз нямам нищо против — засмя се ван Гелдер. — Полковника ще намерите в канцеларията му — знам, че тази вечер остана да работи до късно. — Вдигна чашата си. — Хиляди благодарности. Страшно се бях разтревожил.

— Алармирахте ли полицията?

— Неофициално — засмя се ван Гелдер отново, но този път с горчивина. — Нали знаете защо. Доверените приятели са малцина, докато в Амстердам има деветстотин хиляди души.

— Имате ли представа защо се е отдалечила толкова от къщи?

— Да, поне това е обяснимо. Херта често я води там — в църквата, искам да кажа. Всички земляци от Хюйлер, живеещи в Амстердам, ходят там. Това е хугенотска църква, в Хюйлер също има такава — не точно църква, ами нещо като работилница, която в неделя използват за богослужение. Херта я води и там — двете често ходят на острова. Тия две църкви и парка Вондел — това са единствените места, където излиза.

Херта влезе в стаята и ван Гелдер я погледна тревожно. С израз, който на нейното жилаво лице вероятно би трябвало да говори за задоволство, Херта поклати глава и пое към вратата с гъшата си походка.

— Слава богу! — Ван Гелдер пресуши чашата си. — Няма нови инжекции.

— Няма този път. — На свой ред пресуших чашата и аз, казах довиждане и потеглих.

Освободих таксито на Марниксщраат. Ван Гелдер бе телефонирал, за да предупреди, че идвам, и полковник де Грааф ме очакваше. Ако действително бе зает, не го показваше с нищо. Беше погълнат от обичайното си занимание да прелива от стола, в който седи — бюрото пред него бе празно, брадата му почиваше върху юмрука и щом се появих, върна погледа си на земята от кроткото съзерцание на безкрайността.

— Да допускам ли, че сте осъществили някакъв напредък? — поздрави ме той.

— Боя се, ще допуснете погрешно.

— Виж ти. Значи, няма изгледи широки булеварди да ни отведат до решението на проблема.

— Само задънени улици се виждат.

— От инспектора разбрах, че сте искали автомобил.

— Да, ако обичате.

— Мога ли да ви попитам за какво ви е нужно това превозно средство?

— Да се придвижвам по задънените улици. Но не това всъщност дойдох да искам от вас.

— Не съм си и помислял подобно нещо.

— Искам да ми дадете едно пълномощно за обиск.

— За какво ви е?

— За да обискирам — отвърнах търпеливо аз. — Разбира се, в присъствието на полицейски служители, за да бъде законно.

— Кого ще обискирате? И къде?

— Моргенщерн и Мюгенталер. Склад за сувенирни стоки. Намира се надолу към пристанището — точния адрес не знам.

— Чувал съм за тях — кимна де Грааф. — Но нямам никакво обвинение срещу тях. Вие имате ли?

— Не.

— Тогава какво ви кара да бъдете толкова любопитен към тях?

— Честно да ви кажа, сам не знам. Тъкмо това искам да разбера, защо съм толкова любопитен към тях. Тая вечер бях в склада им…

— Положително заключват вечер… Размахах връзката шперцове пред очите му.

— Знаете, че притежанието на подобни инструменти е подсъдимо — каза де Грааф остро.

Прибрах връзката в джоба.

— Какви инструменти?