Кукла на верига

— Не, не знам. — Направи кратка пауза. — Предполагах, че още не сте намерили време да се срещнете с полковник де Грааф и ван Гелдер…

— Така е.

— Но…

— Не исках да ги безпокоя веднага. — Спрях пред една телефонна будка. — Имам да се обадя на две места. Чакай ме тук.

— В никакъв случай! — Много чудновато действува на хората тоя Амстердам. И Меги взе да става същата като Белинда. Но в случая имаше оправдание — дъждът се бе усилил много. Отворих вратата и я поканих да влезе първа в телефонната будка. Първо се обадих на една таксиметрова пиаца, намираща се в близката околност, чийто телефон знаех. После занабирах друг номер.

— Не ми беше известно, че владеете холандски — забеляза Меги.

— На нашите приятели също не е известно. Благодарение на това можем да си осигурим честен шофьор на такси.

— В действителност ти не се доверяваш на никого, нали? — каза Меги с възхищение.

— Доверявам се на теб, Меги.

— Нищо подобно. Ти чисто и просто не искаш да обременяваш красивата ми глава с излишни проблеми.

— Такъв е стилът ми — оправдах се аз. Гласът на де Грааф прозвуча в слушалката. След обичайната размяна на любезности попитах: — Какво стана с ония листчета? Още нищо ли? Благодаря ви, полковник де Грааф. Ще ви позвъня пак. — Затворих телефона.

— Какви листчета? — наостри уши Меги.

— Бях му дал едни листчета.

— Откъде ги имаш?

— Един приятел ми ги даде снощи.

Меги ме изгледа с типичния си примиренчески поглед и не каза нищо. Няколко минути по-късно пристигна едно такси. Казах на шофьора някакъв адрес в стария град и след като стигнахме, продължихме с Меги пеша надолу по една тясна уличка към каналите в пристанищния квартал. Щом свихме зад ъгъла, спрях.

— Това ли е?

— Това е.

Това бе малка, сива църквица, отдалечена на петдесетина метра надолу край брега на канала, която представляваше стара, изкорубена и пропукана постройка — сякаш единствена вярата я крепеше горе-долу във вертикално положение, защото дори за моето неопитно око бе ясно, че е готова всеки момент да се катурне в канала. Над основния корпус се издигаше къса каменна кула, изкривена най-малко с пет градуса от перпендикуляра и увенчана с тънък заострен връх, който застрашително бе килнат в срещуположната посока. Крайно време бе Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество да се заеме с повсеместно събиране на волни пожертвования.

Каква опасност от срутване грозеше и някои от съседните сгради, личеше от факта, че една голяма част от постройките по канала отвъд църквата бяха вече изкуствено съборени — един гигантски подемен кран с чудовищно голяма стрела, каквато не бях виждал през живота си, стоеше извисен в мрачината посред разчистеното пространство, където основите на новите строежи почти бяха завършени.

Запътихме се бавно към църквата, вървяхме по тротоара откъм канала. Сега ясно се чуваше хоровата песен на множество женски гласове под акомпанимент на орган. Звучеше много приятно, някак безопасно, по домашному и носталгично; ехото отекваше над мрачните води на канала.

— Службата, изглежда, все още продължава — казах аз. — Ти влез…

Прекъснах мисълта си и се провикнах към едно русо момиче в бял шлифер, което тъкмо ни подминаваше.

— Хей! — извиках аз.

Русокосата отлично бе запаметила какво да прави, щом я спре непознат мъж на безлюдно място. Само ме погледна и се втурна да бяга. Ала не стигна много далеч. Подхлъзна се на мокрия калдъръм, изправи се, но успя да направи не повече от две-три крачки, преди да я хвана. Отначало се задърпа в желание да избяга, после замря и се хвърли на врата ми. Когато Меги ни настигна, лицето й бе придобило познатия пуритански израз.

— Приятелка от детинство, предполагам?

— Не, само от тази сутрин. Това е Труди. Труди ван Гелдер.

— А… — Меги положи съчувствено ръка върху рамото на Труди, но тя не й обърна никакво внимание, вкопча се още по-здраво в мен и с възторг се кокореше в лицето ми от десет сантиметра разстояние.

— Обичам те — съобщи Труди. — Ти си добър.

— Да, знам, каза ми. Ех, че работа!

— Какво да правя? — попита Меги.

— Отде да знам. Трябва да я заведа в къщи. Просто няма друг начин. Ако я кача на такси, ще офейка още на първия светофар. Главата си залагам, че оня вехт танк, дето трябва да я варди, е задрямала, а баща й сигурно е „на лов“ из града. По-евтино ще му излиза, ако й сложи едно затворническо гюлле на крака.

Освободих се не без усилие от ръцете на Труди и вдигнах левия й ръкав. Огледах ръката й, после вдигнах поглед към Меги, чиито очи бяха разширени, устните й — свити в гримаса. Вместо да заплаче, както направи предишния път, сега Труди само се кикотеше, сякаш й бе страшно забавно. Свалих ръкава и прегледах другата ръка. Свалих и този ръкав.

— Няма нищо прясно — рекох аз.

— Искаш да кажеш, че няма нищо прясно, доколкото можеш да видиш — поправи ме Меги.

— Какво искаш да направя? Може би да я накарам да се съблече гола на ледения дъжд под акомпанимента на органа? Чакай малко.

— Какво да чакам?

— Искам да размисля — отвърнах търпеливо аз.