Куклата близнак

Преди известно време Лел бе отвела Аркониел зад дъба, оставяйки Тобин сама при потока. Тя остана коленичила, загледана в лицето си. Чувстваше как светът се преобръща около нея.

Лицето ми, каза си тя.

Момиче. Дама. Принцеса.

Светът отново се завъртя.

Кралица.

Аз.

Тя докосна бузата си, за да открие дали на допир е също тъй различна, както и на вид. Но преди да е преценила, образът се разплиска, измокряйки я от лицето до коленете.

Платнен чувал плуваше във вирчето пред нея.

Чувал от брашно.

— Куклата! — викна тя, издърпвайки торбицата, преди да е потънала. Беше я забравила в Еро. Брат й бе приклекнал от другата страна на поточето, взрян в нея, наклонил глава, сякаш бе изненадан да я види такава.

— Виж, Лел! — викна тя. — Брат ми я е донесъл чак от града.

Лел и Аркониел дотичаха до нея и я издърпаха от потока. Вещицата уви кожата около нея като плащ, придърпвайки я над лицето й.

— Не, не би могъл да стори това. Не и сам — каза Аркониел, оглеждайки ръба на полянката с ужасени очи.

— Тогава трябва да е довел Ки — каза Тобин, опитвайки се да се отскубне. — Толкова се изплаших, когато видях кръвта, че побягнах и забравих за куклата. Брат ми трябва да я е показал на Ки и да го е накарал да я донесе.

— Да, духът познава пътя — рече вещицата, но гледаше към Аркониел, не към призрака. — А Ки знае пътя до крепостта…

Магьосникът бе потънал сред дърветата още преди тя да е успяла да довърши. Лел изпрати гласа си след него, намирайки ума му с лекота.

— Не, не бива да го нараняваш.

— Знаеш какво съм се заклел.

Лел почти го последва, но знаеше, че не може да остави Тобин сама.

— Какво има? — попита Тобин, хванала ръката й.

— Нищо, кийса. Аркониел отиде да намери приятеля ти. Започваме лекуване, докато той далече.

— Не, искам да изчакам Ки.

Вещицата се усмихна и докосна с ръка главата на Тобин, изричайки заклинанието, което бе оформила в ума си. Тобин се отпусна в ръцете й.

Лел я прегърна, загледана в дърветата.

— Майко, защити го.

Братът поддържаше една и съща дистанция пред Ки през целия път до поляната на Лел — достатъчно далече, за да не бъде разпитван, но пък същевременно оставайки забележим. Тогава той изчезна. От мястото си на Ки му се стори, че вижда Тобин сред дърветата.

Отвори уста да го извика, когато внезапно Аркониел изникна пред него. Слънцето блесна върху нещо, което магьосникът държеше в ръка, сетне всичко потъна в мрак.

Тобин се събуди върху сламеник пред дъба. Беше горещо и кожата му беше покрита с пот. Главата му сякаш беше пълна с топла кал, прекалено тежка, за да я повдигне.

Лел седеше със скръстени крака на земята край него, оставила куклата в скута си.

— Събуди се, кийса?

Остра болка разбуди напълно Тобин и той седна с тревожен вик:

— Ки? Къде е Ки?

Нещо не беше наред с гласа му. Звучеше прекалено висок. Звучеше като…

— Не!

— Да, дъще.

— Къде е Ки? — повтори Тобин.

— Той навън. Време за учене, кое ти казала отдавна, когато ти донесла хеккамари. — Лел повдигна куклата. — Лунно божество Скала ти път проправи. Ти момиче, но изглежда момче за още известно време. Сега правим ново съшиване.

Тобин погледна надолу и видя, че тялото й все още е момчешко — стройно и ъгловато, с малък член между бедрата й. Но там имаше няколко пресни капки кръв.

— Защо кървя?

— Съшиване отслабва, кога дойде първа луна. Тя бори се с магия.

— Първа луна? — Тобин със смущение осъзна, че тя говори за женското месечно кървене, за което й бе разказал Ки.

— Жена има вълна в утроба, зована от луната — каза й вещицата. — Дава ти кръв и болка. Дава ти магия бебе да расте в корем. Някои взема и друга магия, като мен. И като теб. Понякога дава сънища, дава и око. Силна магия. Разкъсва шевове.

Лел изцъка с език, извади тънък сребърен нож и разкъса няколко от шевовете на куклата.

— Никога не правила съшиване тъй дълго. Може би не предназначено държи толкова. Кожа силна, но кост по-силна. Този път кост използваме.

— Каква кост?

Лел издърпа шепа пожълтяла вълна, разронени сухи треви от тялото на куклата и продължи да рови вътре, докато не намери търсеното. Тя протегна ръка и показа съдържанието на дланта си: закривено късче ребро, парче череп, с тънкостта и формата на къс яйчена черупка и една цяла костица, приличаща на птича.

— На брат ти — каза вещицата.

Очите на Тобин се разшириха.

— Костите му са в куклата?

— Повечето. Някои парченца все още в земята в къща на майка ти в града. Под голямо дърво, край готвещо място.

Тобин посегна към веригата си и й показа пръстена.

— Намерих го в дупка под мъртво дърво край старата лятна кухня. Тарин каза, че е бил на майка ми. Там ли е било погребано бебето?

Лел кимна.

— Аз иска кости от земя и плът. Твоя мама… — Тя направи копаещ жест. — Тя прави ги чисти и зашива в кукла, да може за дух се грижи.

Тобин погледна към куклата с отвращение.

— Но защо?

— Брат ядосан мъртъв и за теб с кожа пришит. Дух негов от демон по-лош бил, ако не научила мама направи хеккамари. Взели костици и сложили в кукла. Нея съшила, как теб съшила. Помниш?

— С косата и кръвта.

Вещицата кимна.