Куклата близнак

През цялата дълга нощ мислите му се преследваха едни други в затворен кръг. Почти беше изненадан, когато зърна назъбените върхове да се протягат към звездното небе толкова близо до него.

Първият блясък на зората топлеше небето зад гърба му, когато препусна през спящия Алистън. Госи се препъваше под него. От умора Тобин беше изпаднал в някакво странно състояние. Започна да се чуди дали ако внезапно премигне, нямаше да се озове обратно в Еро, закован в стаята си от лешокълвачите. А може би наистина следваше виденията си към онази подземна стая, пазена от кошути.

Остави градчето зад себе си и пое по познатия път сред заесенените дървета. Друмът изглеждаше по същия начин и когато баща му за пръв път го бе отвел в Алистън преди почти половината Тобинов живот. Отново се радваше да бъде тук, пък дори и ако се окажеше за последно. По-добре да умре тук, а не в столицата. Надяваше се да оставят тялото му някъде в леса. Не искаше да лежи в някоя от каменните ниши под кралиците. Мястото му беше тук.

Едва бе зърнал покрива на кулата над дърветата, когато Лел изникна сред тях. Сълзи на облекчение обгориха очите му.

— Кийса, ти дойде — каза тя, пристъпвайки към него да го посрещне.

— Видях кръвта, Лел. — Гласът му бе слаб, като този на духа. — Болен съм. Нося чума.

Тя го сграбчи за глезена и се взря в лицето му, сетне го потупа успокояващо по крака.

— Не, кийса. Няма чума.

Тя издърпа крака му от стремето, качи се зад него и пое юздите.

Тобин си спомняше малко от последвалата езда — само топлотата на тялото й. Усещането беше приятно.

Сега тя му помагаше да слезе от седлото с ръце, хладни като речна вода. Тук беше дъбът, обграден с кошници, тук беше и кръглото вирче, блестящо като зелено-златно огледало.

Жизнерадостен огън пращеше пред вратата. Тя го накара да седне на един дънер край него, обви го с кожа и пъхна чаша билкова отвара между дланите му. Тобин благодарно отпи. Обгърналата го кожа беше светлокафява — от дива котка. Дивата котка на Ки, помисли той, мечтаейки си приятелят му да беше тук.

— Какво ми има? — изхриптя той.

— Покажи кръв.

Тобин дръпна надолу яката на туниката си, за да покаже кървавата ивица между гърдите си.

— Казваш, че не съм болен, но погледни! Какво друго би могло да причини това?

Вещицата докосна влажната плът и въздъхна.

— Поискахме много от Майката. Прекалено много.

— От майка ми?

— И от нея, но аз говоря за Богинята Майка. Там боли ли те?

— Да, но най-много ме боли стомахът.

Лел кимна.

— Кръв друго място?

Засрамен, Тобин се приповдигна и й показа първото петно, просмукало се в панталоните му.

Лел постави ръце на главата му и изрече някакви тихи думи, които той не разбра.

— Прекалено рано, кийса, прекалено рано — каза тя, звучейки тъжна. — Може би сгрешила, карала те държиш толкова близо хеккамари. Трябва да повика Аркониел. Ти яж през това време.

— Не може ли да дойда с теб? Искам да видя Нари! — примоли се Тобин.

— По-късно, кийса.

Тя му донесе топла овесена каша, горски плодове и хляб, сетне изчезна сред дърветата.

Тобин се уви по-плътно и отхапа от хляба. Несъмнено откраднат от кухнята на готвачката. Вкусът усили носталгията му още повече. Копнееше да изтича след Лел и да седне край кухненския огън с готвачката и Нари. Толкова близо, облечен в старите си дрехи, му беше лесно да се престори, че въобще не е напускал дома.

Само че Ки не беше тук. Тобин прокара пръсти по кожата, чудейки се какво ли да му каже, когато се върнеше. Какво ли си мислеха сега Ки, Тарин и другите?

Прогони тази си мисъл и отново докосна кръвта на гърдите си. Не беше чумав, но очевидно нещо не беше наред. Може би носеше някаква още по-опасна зараза.

Почти се беше разсъмнало, когато Ки достигна завоя за алистънския път, обаче момчето пак го пропусна, защото беше минавало по този път само веднъж. Вече се бе отдалечил, когато духът внезапно изникна пред него, подплашвайки коня му.

— Ето къде си! — промърмори момчето, стараейки се да овладее Дракон.

Призракът посочи назад. Ки се обърна и видя пътеуказателя, който бе пропуснал.

— Благодаря ти много, братко.

Вече почти беше свикнал с духа. А може би беше прекалено уморен, гладен и разтревожен какво щеше да открие, за да има време да се страхува. Във всеки случай се радваше, че призракът остана с него и го отведе до Алистън.

Утрото беше необичайно топло за средата на ерасин. Около дърветата се издигаше мъгла, придаваща им неестествена сивота.

— Тобин добре ли е? — попита той, предполагайки, че духът ще знае нещо за състоянието на близнака си. Но братът нито се обърна, нито каза нещо, просто продължи по странния си начин. След като го гледа известно време, Ки прецени, че в крайна сметка сам би му било по-добре.

Аркониел повдигна очи от умивалника, за да види лицето на Лел, изплувало пред него.

— Ела веднага — каза тя. В гласа й се долавяше настойчивост. — Тобин е с мен. Магия счупена.

Магьосникът бързо подсуши лицето си и изтича в конюшнята. Не оседла коня си, а направо се метна на гърба му и препусна към планинския път, за да срещне вещицата.