Куклата близнак

— Не! Жените не са воини! Аз съм воин! Аз съм Тобин! Зная кой съм!

Миризмата на мускус и пресни билки го облъхна, когато Лел коленичи от другата му страна и обви силните си ръце около него.

— Ти — ти. Нека покаже.

Тя покри кървавото място на гърдите му с ръката си и за момент болката се върна, сякаш долазила върху крачката на стоножка. Когато вещицата отдръпна ръка, Тобин видя върху гърдите си вертикален обшит белег, подобен на онзи, който братът му беше показвал. Само че тази рана беше заздравяла и белегът беше избледнял. Само долният й край беше кървав, като раната на духа.

— Магия отслабва, връзка не държи. Трябва нова магия — каза вещицата. — Още не е време покажеш истинско лице, кийса.

Тобин благодарно се притисна към нея. Не искаше да се променя.

— Но как… — поде Аркониел.

Лел вдигна пръст.

— По-късно. Тобин, трябва да знаеш истинско лице.

— Не искам.

— Да. Хубаво да знаеш. Ела, кийса, погледни.

Лел притисна пръст до белега върху гърдите му. Когато заговори отново, Тобин чу гласа й в главата си. За пръв път думите й бяха ясни и правилни.

— Майко Богиньо, разхлабвам тези шевове, в името ти съшити, забодени в нощта на чезнещата ти есенна луна, за да бъдат здрави отново в тази луна и да защитават детето със съшиването на една форма за друга. Нека тази дъщеря, наречена Тобин, съзре истинското си лице в огледалото ти. Разплети се, алена лунна нишко.

Изричайки това, тя прокара ръка над очите на Тобин и го накара да се наведе отново над лъскавата повърхност на вирчето.

Изплашено, неохотно, той погледна надолу, за да види що за непозната ще съзре.

Тя не беше толкова различна.

Беше момиче — нямаше съмнение — ала имаше неговите тъмни сини очи, неговите нос и брадичка, дори същия белег. Бе се страхувал, че ще види някаква слаба и глупава жена, като момичетата от кралския двор, ала това лице не таеше никаква слабост. Скулите й бяха малко по-високи от неговите. Устните — малко по-пълни, но тя отвръщаше на погледа му със същата предпазливост, която тъй често бе съзирал в огледалото, и със същата решителност.

— Не „тя“, Тобин — прошепна Аркониел. — Ти. Ти си тя. През всички тези години си виждала брат си в огледалото. Но не целия. Очите ти са си твои.

— Съшиване това не променя. И това. — Тобин усети как Лел докосва родилното му петно и отново чу гласа й в главата си. — Това не се промени от раждането ти. Винаги си е било част от теб. И това. — Тя докосна белега на брадичката. — То ти бе дадено, затова ще го запазиш. През целия си живот си следвала Сакор, ала си била белязана от Илиор. Същото е и със спомените, обучението, умението ти, душата ти. Ще запазиш всичко, което си. Но ще бъдеш и повече от това.

Тобин потръпна, припомняйки си призрачната кралица, протегнала му меча си. Дали тя знаеше? Дали не бе представлявало благословия?

— Ти виждаш ли ме, Аркониел?

— Да. О, да! — Гласът му преливаше от радост. — Толкова съм щастлив най-сетне да те видя след всичките тези години, милейди!

Милейди.

Тобин запуши ушите си, но не отмести поглед от отражението.

— Зная от какво се страхуваш, Тобин — каза Аркониел, говорейки внимателно. — Ала ти познаваш историята. Преди времето на вуйчо ти скаланските кралици са били най-великите воини. Имало е жени генерали, жени командири и оръженосци…

— Като сестрата на Ки.

— Да, като сестрата на Ки. И готвачката. Те все още са в армията. Можеш отново да ги въведеш в царския двор, да им възвърнеш славата. Но само ако останеш скрита до подходящия момент. За да сториш това, трябва да се върнеш в Еро и да продължиш да бъдеш Тобин. Нари и Айя са единствените други, които знаят истината. Никой друг не бива да узнава. Нито дори Ки и Тарин.

— Но защо? — попита Тобин. Вече й беше дошло до гуша от тайни. Как щеше да крие тази?

— Дадох думата си на баща ти и Айя, че никой не ще узнае коя си в действителност, докато не се появи знакът.

— Какъв знак?

— Това още не зная. Илиор ще го разкрие. За момента трябва да бъдем търпеливи.

Случилото се с куклата бе премахнало всякакви шансове Ки да се сближи с духа, демона или каквото там беше братът.

И въпреки това той не беше готов, когато призракът внезапно полетя към него, когато момчето се изкачваше по стръмен, ронлив бряг. Духът не го докосна, но подплаши Дракон, който се изправи на задни крака и го хвърли. Ки се затъркаля надолу. За щастие земята беше мека, ала оръженосецът все пак удари няколко камъка, преди да бъде спрян от дърво, когато вече беше се спуснал по половината склон.

— По дяволите, това пък защо го направи? — процеди Ки, опитвайки да си поеме дъх. Виждаше брата на върха на хълма. Сега призракът държеше торбата и се усмихваше с онази своя страховита мимика. Конят беше изчезнал.

— Какво искаш? — кресна му Ки.

Братът не каза нищо.

Момчето започна да пълзи нагоре. Когато отново погледна, духът го нямаше.

Ки се покатери на върха и откри призрака да го чака сред една горска пътечка. Ки направи крачка напред, а братът се отдръпна, повеждайки го.

Тъй като не знаеше какво друго да стори, Ки пое след него, оставяйки духа да води. В крайна сметка сега той носеше куклата.