Куклата близнак

Тобин явно не беше на себе си, помисли си Ки. Може би беше сериозно болен. Дори движенията му изглеждаха странни, макар оръженосецът да не можеше да посочи в какво точно се таи странността.

— Тоб, какво има? Защо се катериш?

Тобин се извърна и хвърли мръсно чувалче в ръцете му. За пръв път от влизането на Ки двамата се изправяха лице в лице.

Ки се вгледа в черните, взиращи се очи и затрепери.

Това не беше Тобин.

— Братко?

Само след миг другият стоеше досами него. Лицето на духа напомняше на маска — сякаш някакъв тромав майстор се беше опитал да оформи лицето на Тобин, ала бе забравил да вложи топлота. Ки внезапно си помисли за мъртвата си майка, лежаща замръзнала сред сламата. Тогава също напразно се бе взирал в лицето й за следи от някогашното обично присъствие. Същото беше и сега да търси Тобин в лицето на демона.

Беше го страх, но отново намери дар слово.

— Ти си братът?

Духът кимна. Нещо като усмивка докосна тънките му устни. Ефектът не беше приятен.

— Къде е Тобин?

Братът посочи към торбата. Устните му не помръднаха, ала Ки дочу слаб шепот, като вятър, плъзгащ се по заледено езеро. Отива при Лел. Бързо му го занеси!

Братът изчезна, оставяйки Ки сред сенките, стиснал платнена торбица, която не беше празна.

Лел? Тобин бе тръгнал към дома? Но защо? И защо е тръгнал без него? Ръката на Ки сама подири дървения талисман около врата му, защото тези въпроси бяха съпроводени с болезнени чувства. Ако Тобин беше тръгнал без нещо, значи нещо се беше объркало ужасно. А тогава мястото на Ки беше при него.

Но той е тръгнал без мен…

— Тарин. Ще ида да кажа на Тарин. А може би на Порион…

Не!

Ки подскочи, когато братът просъска от сенките край вратата. Щом духът му се показваше, значи Тобин беше в голяма опасност. Най-добре щеше да бъде да послуша призрака.

Поне тук късметът беше на негова страна. В часовете след тренировка и преди вечеря момчетата бяха свободни. Никой не би обърнал внимание на един оръженосец, вървящ между двореца и конюшнята, понесъл оръжията на господаря си за поправка.

Вземайки само мечовете им и мистериозната торба, Ки отиде при конете. Тук страховете му се потвърдиха. Тобин беше взел Госи. Значи нямаше надежда Ки да го настигне. Можеше само да го последва.

— Трябваше да се покажеш по-рано — промърмори той, докато оседлаваше Дракон, надявайки се братът да се навърта достатъчно наблизо, та да чуе.

Версията за поръчение в града задоволи стражите на портата, а друга лъжа го изведе през портата на пристанището. Нощта се спускаше бързо, а от духа нямаше и следа. Поне имаше достатъчно луна, за да осветява пътя. Ки насочи Дракон на запад и го пусна в галоп, отправяйки молитва към Астелус да насочва копитата му в тъмата.

Нощем малцина пътуваха. Никой от срещнатите не беше достатъчно дребен, но Ки не спираше да се взира напрегнато във всеки конник, когото изпревареше.

Край полунощ спря да даде почивка на коня си край едно поточе. Едва сега му хрумна да надникне в торбицата.

Приблизително по същото време Тарин откри изключително разтревожения Молай пред вратата си.

Глава четиридесет и осма

Лунният сърп насочваше Тобин към дома. Под светлината му той остави морето зад гърба си и отново пое покрай реките и по друмищата, отвеждащи на запад към планините. Може би Госи също помнеше пътя, защото не се заблудиха нито веднъж.

Страхът се грижеше Тобин да остава бодър, а странната болка, променлива като луна, го тласкаше напред. Понякога нея изобщо я нямаше и тогава той пускаше Госи в бесен галоп. Ала тогава тя го настигаше и конят си отпочиваше, докато течният огън в таза на Тобин не угаснеше. В тези моменти момчето си мислеше за Нирин и пламъка в ръката му.

С напредването на нощта болката често се разливаше из него, пламвайки из гръдта му, разстилайки се под кожата, карайки плътта му да се загрее и сетне изстиваше. Кръвта в панталоните му беше изсъхнала, но към полунощ го засърбяха гърдите. Когато протегна ръка, за да се почеше, пръстите му отново потъмняха от кръв.

Чума. Чума. Чума. Ударите на сърцето му сякаш повтаряха сричките.

Чумоносец.

Лел сигурно разполагаше с лекарство. Затова му бе дала видението да отиде при нея. Може би вещиците знаеха някакъв цяр, непознат на дризианите и кралските целители.

Всички бяха чували историите как лешокълвачите заковават домовете на заразените, заедно с всички останали, имали нещастието да се озоват наблизо. Ако някой оцелееше болестта, трябваше да го докаже, като избяга.

Той беше чумав.

Лел го беше предвидила.

Дали щяха да заковат Стария дворец?

В тъмнината въображението му призова цяла армия лешокълвачи, нахвърлящи се върху двореца с чукове и торбички пирони над раменете, подобно на работниците, които бяха дошли в замъка.

Дали щяха да го последват, за да заковат и замъка?

Можеха да го поставят в кулата. Той ще носи маска като техните и ще бъде птица, като онези единствени събеседници на майка му…