Куклата близнак

Молай настоя да му помогне да си легне. Тобин ги остави да му свалят обувките и жакета, а после се сви, връхлетян от нова вълна агония.

Ки прогони останалите и се настани до него. Той също допря ръка до челото му и поклати глава.

— Нямаш треска, но си изпотен. Балдус, върви да доведеш сър Тарин.

Сега духът стоеше до Ки, правейки отрицателен знак с глава.

— Не, просто ме оставете да си почина — промълви принцът. — Сигурно е от пудинга, който ядохме снощи. Не бива да ям смокини. — Той се усмихна печално на приятеля си. — Остави ме с гърнето. Върви и им кажи, че съм добре. Не искам онези пияници да злорадстват.

— Това ли било? — Ки се разсмя облекчено. — Нищо чудно, че изтърча толкова бързо. Добре. Ще предам съобщението ти и се връщам.

— Не, остани и се упражнявай. Скоро ще се върна. Днес Порион си има достатъчно хора, на които да се гневи.

Ки го стисна за рамото и дръпна завесите около леглото.

Тобин чу как приятелят му излиза. Принцът остана да лежи неподвижен, чудейки се на странните усещания в стомаха си. Сега болката не беше толкова остра. Идваше и си отиваше на вълни, сякаш на приливи и отливи. При отслабването й можа да усети още нещо, по-неприятно. Той се изправи, увери се, че стаята е празна, след което развърза панталоните си. Откри малко влажно петно на мястото, където се съединяваха крачолите. Объркан се взря в него. Беше сигурен, че не се е подмокрил.

Брат му отново беше при него.

— Върви си — прошепна Тобин със слаб, треперещ глас, но духът остана. — Кръв, моя кръв…

Страхът внезапно стегна гърлото му, защото видя позицията на петното. Той протегна ръка между бедрата си, където усещаше лепкава влага върху кожата. Дори при тази светлина личеше, че по пръстите му има кръв. Но не беше усетил никаква рана. Кожата не беше разкъсана. Кръвта просто бе изникнала върху кожата му.

— Богове!

Знаеше какво е това.

Чумата. Червено-черната смърт.

Припомни си всички улични постановки, които бе гледал, и историите, които си разказваха около огнището. Болестта започваше с кървене през кожата, сетне под мишниците и около слабините се издигаха черни буци. Накрая следваше такава жажда, че човек беше склонен да дири вода в отходните канали, преди да умре, повръщайки малкото останала кръв.

Тогава си припомни думите на Лел. Ако видиш кръв, идваш тук при мен. Значи все пак бе представлявало видение.

— Какво да правя? — прошепна той на брат си. Но вече знаеше.

Не казвай на никого. Обичаш приятел, не му казваш, бе предупредила вещицата.

Не биваше да казва на Ки. Или на Тарин. Или на някого, когото обичаше. Те щяха да искат да му помогнат и също да се заразят.

Той погледна към леглото, което бяха споделяли с Ки. Дали вече беше заразил приятеля си?

Обичаш приятел, не му казваш.

Тобин си завърза панталоните и слезе от леглото. Ки никога не би го оставил да тръгне сам. Нито лорд Орун, Порион, Тарин или който и да е. Той намери туниката си и я нахлузи. В този момент болката отново зарови огнени пръсти в корема му, карайки го да се превие напред със стиснати зъби. Печатът и пръстенът издрънчаха под ризата му. Тобин ги извади и ги стисна като талисмани. Чувстваше се много самотен.

Когато болката се оттегли, той отиде в гардеробната и си сложи бащиния меч.

Почти достатъчно висок съм, за да го нося, помисли си горчиво. След като умирам, нека поне бъда погребан с него. Няма на кого да го предам.

Чу слуги да разговарят в коридора. Нямаше как да избяга по този път, без да бъде видян. Тобин си наметна един стар плащ, приклекна и започна да търси панела към стаята на братовчед си. Както Корин беше казал, можеше да се отваря само от едната страна. Духът го стори.

Стаята на престолонаследника приличаше на неговата, само че драпериите бяха по-скъпи — в червено и златно. Освен това от балкона му се спускаше стълбище към градината, от което сега се възползва Тобин.

Точно както Ки се страхуваше, Порион го държа на тренировки половината следобед. Сенките на боровете вече надничаха в стаята им, когато най-сетне бе свободен.

— По-добре ли си вече, Тобин?

Отговор не последва. Той отиде до кревата и дръпна една от завесите, очаквайки да намери приятеля си заспал. Наместо това намери леглото празно.

Объркан, Ки се огледа. Жилетката на Тобин лежеше захвърлена. Мечът и лъкът си висяха на мястото. Имаше десетина места, където можеше да се намира в момента приятелят му. При други обстоятелство Ки просто би изчакал. Ала внезапната болест на Тобин го притесняваше.

Точно тогава дочу влаченето на крака откъм балкона. Обърна се и видя Тобин, застанал на прага.

— Ето те! — възкликна облекчено. — Радвам се, че си станал.

Тобин кимна и бързо влезе в гардеробната, правейки му знак да го последва.

— Наистина ли си добре? Изглеждаш ми блед.

Тобин не отговори. Катереше се по стария скрин.

— Какво правиш?