Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Не, не мога. Но ако разбера нещо, първо на теб ще кажа.

Аз се обърнах да си вървя и вече поставях ръката си на дръжката на вратата, когато Рагуза добави:

— Някои твърдят, че под менажерията имало таен тунел — тя вдигна скованите си, нашарени с вени ръце. — Но вече казах твърде много!

И така, аз оставих старата вещица и се върнах по стъпките си, следвайки линията на стената. Накрая минах през една малка портичка и се озовах в някакво тясно пространство между вътрешната и външната стена на Тауър, гледащо към крепостния ров. Именно тук се помещаваше кралската менажерия — зловонно място, изпълнено с опрени до стената клетки, в една от които се разхождаше крастав лъв, а в друга — леопард с подивял поглед и очертали се под козината му ребра. Имаше и пеликан, както и една едра кафява мечка, закована за стената с вериги — звярът едва вдигна глава, когато се доближих до ограждението. Наоколо нямаше жив човек. Пазачите, или там на когото плащаха, за да се грижи за животните, вероятно се бяха отдалечили, за да си прочистят главите от миризмата и да се насладят на топлото следобедно слънце. Аз се огледах насам-натам и забелязах, че в далечния край на ограждението има някакъв ров, заобиколен с килим от пясък. Разбира се, веднага тръгнах натам и чакълът захрущя под стъпките ми. Когато се приближих достатъчно, внимателно надникнах в дупката. До дъното имаше поне десет стъпки и отвътре вонеше на помийна яма.

Отначало ми се стори, че ровът е празен, но в следващия момент зърнах в него някакъв сив вързоп, който помислих за купчина парцали, ала той се оказа стар вълк с мътен поглед и провиснал между челюстите език. Да ви призная, бях виждал повече живец у труп! Обикаляйки покрай рова, забелязах, че макар и стар, вълкът е доста свиреп, а да не говорим, че кошмарните ми спомени от Париж тутакси оживяха при вида на покритите му с гъста козина рамене, дългото, мършаво тяло, увисналата, сплъстена опашка, изправената глава и заострената муцуна. И така, аз се отдалечих и се върнах при лъва, който лежеше на едната си страна, потънал в дълбок сън, и междувременно почти не беше помръднал. В следващия момент се чу някакво иззвъняване, все едно някой беше хвърлил монета върху чакъла, и аз подскочих от уплаха.

— Кой е там? — провикнах се.

Никакъв отговор. Тъкмо се наканих да си вървя, решавайки, че трябва да разчитам на картите на мастър Спърдж повече, отколкото на собственото си любопитство, когато иззвъняването се повтори. Разбира се, веднага ми стана ясно, че в някоя от пристройките се спотайва някой, така че се огледах наоколо и се зачудих дали не се е промъкнал до тук по парапета. В следващия момент кръвта ми се смрази. Ако някой ме причакваше тук, той трябваше да е бил предупреден, че ще дойда. Бях сигурен, че не са ме проследили от леговището на Рагуза. Възможно ли беше някой да е подслушвал зад вратата? Аз бавно се приближих до мястото, откъдето беше дошъл звукът, и тогава я видях — върху пясъка лежеше сребърна монета, но с много по-добро качество от онази, която аз бях дал на старата вещица. Е, знаете си го стария Шалот — на герба ми все още е изобразена сврака, тъй като лъскавите неща винаги са ме привличали. Все едно, аз се наведох и сграбчих току-що изкованата монета, а после видях още една и побързах да взема и нея. Близо до ръба на рова имаше и трета и като пълен глупак аз паднах в капана. Да, колкото и да ме е срам, трябва да си призная, че в онзи момент станах жертва на най-стария номер за примамване на шарани в Лондон — сложи нещо ценно в края на въдицата и винаги можеш да разчиташ, че ще уловиш някой алчен екземпляр.

И така, аз се забързах към рова, наведох се, за да вдигна монетата, и точно когато вече се изправях, усетих удар в кръста и полетях напред. Разбира се, старият Шалот има бърз ум и още по-бързи крака, но онзи удар ме извади от равновесие. Направих някакво усилие да се спра, но в следващия момент вече падах в дупката, размахал ръце във въздуха. Вероятно щях да стигна чак до дъното, ако междувременно не бях успял да сграбча дебелото конопено въже, което висеше вътре. Вкопчих се с всички сили в него и заломотих нещо уплашено. После погледнах надолу. Старият вълк не беше помръднал от мястото си, но беше вдигнал очи и любопитно се взираше в мен. Сигурен съм, че ако можеше, щеше да подскочи и да оближе краката ми. Сграбчих въжето още по-здраво, а после забелязах, че на няколко стъпки разстояние виси още едно, което вероятно се използваше за спускане на храна в рова. Опитах се да го хвана, надявайки се, че с негова помощ ще успея да се залюлея, но в този момент до слуха ми достигна най-ужасяващият вой, който можете да си представите. В тунела, който излизаше от дупката, се криеше още един вълк.

Глава шеста