Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

В следващия момент някаква малка черна котка се появи отнякъде и скочи в скута на Агрипа. Добрият доктор я погали и тихо й заговори на някакъв език, който не разбирах. Когато вдигна очи, видях, че са станали кехлибарени като тези на животното. Извърнах притеснено поглед, намирайки утеха в уютната атмосфера в кръчмата — от таванските греди висяха връзки лук, край вратата на кухнята си бъбреха неколцина слуги, двама мъже се бяха надвесили над някакъв язовец в клетка, а в далечния ъгъл един пияница си говореше сам и разпалено ръкомахаше пред невидимата си публика. Затворих очи и се замислих за вълчата яма. Кой можеше да ме е проследил с цел да ме убие?

— Мистрес Ъндършафт беше в Тауър — отбеляза Бенджамин. — След като се разделихме със сър Едуард, я видяхме да прекосява моравата в Тауър заедно с две от децата си. Явно като вдовица на Ъндършафт все още има право да взема провизии от склада.

— Но защо мистрес Ъндършафт би посегнала на мен? — попитах.

— Нали беше при Рагуза? — намеси се Агрипа. — Възможно ли е тя да те е проследила?

Аз си припомних тътрещата се походка на старицата и подутите й от артрит ръце и поклатих глава. Агрипа отново обърна странните си очи към мен.

— Какво си мислиш, добри ми докторе? — сопнах се аз. — Че в Тауър се спотайва някакво привидение?

Агрипа примигна, а после изведнъж се развесели. Когато се наведе да остави котката обратно на пода, долових странното ухание, което се носеше от дрехите му.

— Може и да се спотайва — рече добрият доктор тихо, вдигайки чашата си, — а може и принцовете да са още живи — той се засмя. — Само се шегувам, но въпреки това вярвам — той вдигна облечената си в ръкавица ръка, — че всичко се корени в съдбата на двете момчета. Рагуза каза ли ти нещо за тях?

— Каза, че под кралската менажерия имало таен тунел.

— Да — кимна Бенджамин, — картите на Спърдж ни разкриха същото. Всъщност тъкмо затова дойдохме при вълчата яма. Кембъл твърди, че изкопите, в които живеят тези зверове, някога са били римски канали, но изходите им отдавна били затворени.

— Аз лично мисля да се доверя на управителя — отвърнах.

— Някой ден ще трябва да проверим дали думите му са истина — предупреди ме Бенджамин, а после ме потупа по ръката. — Но не се тревожи, Роджър, преди да го сторим, ще се уверим, че вълците са затворени в клетка.

— А ти какво разбра за Алардайс? — попита ме Агрипа.

— Според Рагуза клетникът бил мъртъв като пън.

— Да, така ни казаха и палачите. Сутринта, в която тялото било изнесено, те били при Лъвската порта и видели войниците да го влачат по калдъръма, а после да го хвърлят в каруцата. Присъствал и някакъв съдебен пристав — Бенджамин описа същия мъж, когото бях срещнал в Смитфийлд. — Та той заявил, че трябва да се направи проверка, след което се покатерил в каруцата, повдигнал савана и обявил, че човекът е мъртъв.

Когато аз работех като събирач на трупове, покойниците обикновено се извличаха от къщите и се струпваха на купчина върху каруцата, но ако присъстваше и съдебен пристав, проверка винаги се правеше.

— Значи Алардайс наистина е умрял, а с него и моята теория! — възкликнах аз, разпервайки ръце. — Единственото, което ни остава, е да се върнем към двете писма, адресирани до краля и носещи печатите на един принц, който е считан за мъртъв от четирийсет години. Признавам, че всеки в Тауър може да е техен автор, като се започне от палачите и се стигне до Кембъл и помощниците му. От друга страна, споменатите люде не са можели да излязат от крепостта, за да си приберат хилядата лири от „Сейнт Пол“, да оставят онези две прокламации в Уестминстър и в Чийпсайд, нито пък да занесат второто писмо в абатството. Тоест — аз отпих от чашата си, — или съществува таен тунел, по който може да се влиза и излиза от Тауър, в което се съмнявам, или злодеят от крепостта има съучастник навън. Като се има предвид, че Алардайс е мъртъв, остава да е Ъндършафт, съпругата му или пък и двамата.

— А как си обясняваш смъртта на Хелбейн? — попита Бенджамин.

— Той вероятно е бил убит, за да не се разприказва.

— Но за какво е можел да се разприказва?

— Не знам, господарю — аз пресуших чашата си. — Както не знам и кой ме бутна в онзи ров, за да бъда изяден от проклетия вълк!

Агрипа, който досега се беше взирал през някакъв прозорец, гледащ към градината, изведнъж се изправи на крака.

— Когато се срещнем с краля — предупреди ни той, — по-добре да си мълчим за всичко това. Е, мисля, че ядохме и пихме достатъчно. Време е да вървим.

Пристигнахме в Уиндзор заедно с падането на нощта. Пътуването ни нагоре по реката премина мирно и тихо, така че докато юнаците на Агрипа залягаха над веслата, аз и Бенджамин кротичко си подремвахме. Добрият доктор пък, който се возеше в предната част на лодката, ту си мърмореше нещо под носа, ту устремяваше поглед над реката, напрегнато взирайки се в залеза.