Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз хвърлих един бърз поглед към кардинала, който седеше в подобния си на трон стол. Уолси беше облечен в алени одежди, обточени със златна нишка, а върху черната му напомадена коса се мъдреше малка пурпурна шапчица. Лицето на кардинала беше гладко и мургаво като на италианец, устните му бяха червени и сочни, носът му — леко гърбав, а тъмните му очи блестяха. Той улови погледа ми и ми намигна, но после набожно се взря в разпятието в олтара, тъй като разбира се, не смееше да ни заговори, преди кралят да го е сторил.

Големия звяр беше в добро настроение. Той носеше яркозелен елек, избродиран със сребърни нишки, тесни панталони в същия цвят, меки кожени ботуши и обточен с хермелин плащ, но тъй като се намираше в църква — единственото място, където ходеше с гола глава — не си беше сложил някоя от иначе любимите си шапчици, украсени със скъпоценни камъни. Така или иначе, всичко бледнееше пред лицето му! Да ви кажа, виждал съм картината на Холбайн, на която Хенри е изобразен като дебелак със свински очички. Лично на мен Големия звяр винаги ми е приличал повече на татарин, отколкото на англичанин, но пък човек не можеше да не му признае — дяволът имаше присъствие. Ако Хенри се беше оженил за подходяща жена; ако беше слушал честните люде като Том Мор вместо змиите, с които беше пълен дворът му, той можеше да се превърне във велик владетел! О, да, като изключим очите му, чертите му определено излъчваха благородство. Кралят имаше широко чело и силна челюст, а когато отвореше вечно стиснатите си устни, за да заговори, сърцата на всички присъстващи подскачаха. През онзи ден в Уиндзор той погледна към Бенджамин и му подаде обсипаната си с пръстени ръка. След като господарят ми я целуна, Хенри се обърна към мен. Когато се приближих, Големия звяр ме потупа по главата, сякаш бях някое от псетата му, при което великият Уолси прихна.

— Ще говорим тук — прошепна кралят дрезгаво, хвърляйки един поглед на кардинала. — Единствено тук мога да бъда сигурен, че няма да бъдем шпионирани — очите му се плъзнаха към Бенджамин. — Мастър Даунби, доктор Агрипа ти каза всичко, нали?

— Видяхме писмото, твое величество. Освен това знаем за прокламациите, с които онзи изменник се е опитал да ти навреди.

Хенри пристъпи от крак на крак, а в очите му проблесна ярост.

— О, да, изменник е и още как! — изръмжа той. — И нека Господ ми бъде свидетел, искам да го заловят, да го отведат на Тауър Хил, а после да го обесят, но не докрай, за да може когато разпорят корема му и извадят вътрешностите му, да ги изгорят пред собствените му очи! — кралят се облегна в стола си, дишайки тежко.

— Кажи ми, скъпи племеннико, какво откри? — намеси се тактично Уолси.

— Нищо, скъпи чичо; нищо освен една голяма плетеница от загадки — отвърна Бенджамин, отпускайки се върху токовете на ботушите си. — Тауър е бил запечатан, когато първото писмо е било доставено; запечатан е бил и по времето, когато златото е трябвало да бъде прибрано от „Сейнт Пол“, както и когато са се появили онези две прокламации.

— Всичко това ми е известно! — озъби се Хенри.

— Според нас — продължи бързо Бенджамин — в цялата работа са замесени двама души. Единият от тях е действал вътре в крепостта, а другият — отвън.

— И кои са тези двама души? — изсъска кралят.

— Не знаем, твое величество.

— Не знаем, твое величество! Не знаем, твое величество! — повтори присмехулно Хенри, а после протегна крак и ме изрита в рамото. — Ами ти, Шалот? Какво ще ми кажеш ти с твоето лукаво лице и кривогледо око, а?

— Аз съм твой най-покорен слуга, твое величество.

— О, я да млъкваш! — изсумтя кралят. — Докато не ми потрябва помощ — в гласа му изведнъж се прокрадна самосъжаление, — всички сте ми най-покорни слуги!

— Убийствата на палачите свързани ли са по някакъв начин с другото злодеяние? — попита Уолси.

— Не знаем, скъпи чичо. Дори не можем да докажем, че от клетката е било извадено именно тялото на Ъндършафт.

— Поне подозирате ли някого? — намеси се кралят, навеждайки се напред.

Бенджамин поклати глава.

— Но знаем — добави той бързо, хвърляйки един поглед на чичо си, — че писмата и прокламациите са подписани от името на отдавна мъртвия Едуард Пети.

Хенри тутакси се озъби, при което заприлича на разярено ловджийско куче. Самото споменаване на династията Йорк беше в състояние да го извади от кожата му.

— Давай нататък, скъпи племеннико — спокойно рече Уолси.

— Короната и шпионите й със сигурност знаят нещо за съдбата на двамата принцове, нали така?

— Преровихме архивите… — отвърна Уолси, а после млъкна и огледа сумрачния неф.

— Вратата е плътно затворена, твое превъзходителство — извика Агрипа от сенките в задната част на църквата. — Никой не може да те чуе.