Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Трябва да знаете, че не бяха много хората, които Уолси обичаше, но един от тях определено беше племенникът му Бенджамин Даунби. Все едно, през лятото на 1523 година кардиналът ни беше оставил да се наслаждаваме на златната си младост в имението в Ипсуич, което ни беше осигурил. Е, младостта ни може и да беше златна, но ние не бяхме. Бенджамин беше висок и мургав млад мъж с умно лице и добро сърце. Мен също си ме биваше — имах гъста черна коса, потъмняла от слънцето кожа и чувствени устни (или поне така твърдяха дамите). А, освен това бях малко кривоглед с едното око. Сигурно сте виждали портрета ми. Честно да ви кажа, гордея се с него. Чувал съм разни люде да си шушукат, че били виждали по-хубави лица в затворническата каруца, запътила се към Тайбърн8, но аз и пет пари не давам за тяхното мнение. Всички те отдавна са мъртви, а пък аз съм сър Роджър Шалот, господар на имението Бърфъм, рицар на Жартиерата, рицар на Банята9, рицар на Златното руно10 и така нататък, и така нататък.

Както и да е, да се върнем към лятото на 1523 година, когато двамата с господаря ми си дойдохме от Флоренция, където бяхме заловили един от най-жестоките убийци, раждали се някога на земята. После си прибрахме повече от щедрото възнаграждение от кардинала и се върнахме в имението си в Ипсуич. Там Бенджамин отново се зае с добрите си дела и най-вече с училището, което беше отворил за онези малки дяволчета от селото. Естествено, господарят ми се опита да ме спечели за каузата си.

— Ти имаш дар слово, Роджър — заяви ми един ден. — Освен това децата те обичат — никой друг не ги кара да се смеят така.

Честно да ви кажа, това изобщо не беше комплимент.

— Децата се смеят на мен, господарю — отвърнах. — А един учител трябва да е сериозен. Освен това точно след пет минути с онези ми ти буквари най-вероятно ще ми се прииска да изведа учениците си сред полята.

— Да, да — извърна поглед Бенджамин.

Господарят ми беше достатъчно тактичен да не спомене онзи път, в който бях извел децата навън, за да пресъздадем падането на Троя… Откъде можех да знам, че след като им разкажа как гръцките войници убивали троянците и изнасилвали троянките, жалкият страхливец Симпкинс Трийботъл ще приеме думите ми буквално и ще се нахвърли върху горката Мод Росингам!

— Не искам да бъда учител! — сопнах се аз.

— А би трябвало — отвърна ми Бенджамин, но въпреки това реши да не настоява повече.

И така, господарят ми ме остави да се скитам насам-натам и да преследвам фустите. Скоро обаче безделието ми дотегна и аз, разбира се, се отдадох на пакости. Както знаете от предишните ми дневници, винаги съм ругал докторите. Не че ги мисля за измамници, не, просто ми се ще да имах техните пари. Забелязали ли сте колко са загрижени хората за здравето си? Последната ми съпруга беше добър пример за това. Непрекъснато викаше лекари, но онова, от което наистина имаше нужда, беше публика. Скъпият ми малък капелан пък се оплаква не само от болести, за които няма лек, но и от такива, за които още не са измислени имена. Същевременно човек не може да вини само докторите. Те идват на посещение със своите зодиакални карти и стъкленици за урина, с кутийките си с хапове и какви ли не прахчета. После започват да се чешат по главата, знаейки, че няма да могат да си тръгнат, нито да вземат пари, докато не назоват болестта и не предпишат лекарство за нея, независимо дали става дума за варени кучешки топки или за сок от жълъди. Е, предполагам, вече разбирате интереса ми към медицината. Защо ми беше тогава да ставам учител? (Онова, което не казах на Бенджамин, е, че така и не забравих онзи негодник, който ме учеше, когато бях момче. През зимните утрини кучият му син често ни пердашеше само и само да се стопли. Друг път пък се заемаше да ни бие, задето сме ругаели, и докато го правеше, изричаше най-ужасните ругатни, измисляни някога.)

Все едно, Бенджамин знаеше за интереса ми към медицината и се опита да ме посъветва:

— Спомняш ли си викария Догъръл? Онзи, комуто продаде кравешка тор като лек срещу плешивост?

— Да, но не помня да съм казвал на тъпото копеле да си маже главата с тор в неделя сутрин и да усмърдява цялата църква — сопнах се аз.

Бенджамин се усмихна и поклати глава.

Амбицията ми да натрупам състояние от лекове само се засили, когато получих писмо от стария си приятел доктор Куиксилвър — невероятен мошеник, който твърдеше, че е най-великият лекар на земята, но същевременно се подвизаваше из копторите около Уайтфрайърс. Та докторът искаше още еликсири, а кой бях аз, че да му откажа? И така, старият Шалот се върна към игричките си. О, не, не, нищо опасно! Смесвах например малко мащерка, лайка и исоп и ето ти лек срещу ревматизъм. (Който между другото наистина действаше!) Стрити и затоплени, череп от заек и мас от лисица пък бяха чудесно средство срещу глухота, стига да се втриеха в ухото. Изобщо доставяше ми голямо удоволствие да забърквам тези лекове. Един ден обаче Бенджамин ме повика в личните си покои.

— Роджър, скъпи мой приятелю — заговори ми той иззад купчините буквари върху бюрото си.