Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Е, в крайна сметка докторът щеше да дойде, но във вечерите, в които заварвах конюшнята празна, а господарят ми да ме чака в салона сам, от гърдите ми се изтръгваше въздишка на невероятно облекчение. В тези случаи двамата си хапвахме спокойно и аз се заслушвах в бъбренето на Бенджамин за неговото училище, като същевременно не изпусках от поглед младата и закръглена слугиня, която ни поднасяше храната и току завираше пищното си деколте в лицето ми.

О, да, признавам си, че животът в имението ни можеше да се сравнява единствено с живота в рая, но от друга страна, във всеки рай си има и по някоя змия. В крайна сметка, нашата се появи под формата на една добре охранена матрона на име Изабела Попълтън. Та мистрес Попълтън и противните й синове живееха от другата страна на долината и не можеха да се помирят с благосъстоянието на господаря ми. Синовете бяха въздух под налягане, но майката беше същинска усойница, облечена в пола. Обзалагам се, че ако ухапеше някоя пепелянка, горкото влечуго щеше да умре от отравяне. Езикът на мистрес Попълтън беше толкова остър, че спокойно можеше да се ползва за подрязване на храсти, и се движеше така бързо, че вероятно беше в състояние да отхвърли много повече пръст за единица време от който и да е гробокопач. О, да, езикът на любезната ни съседка беше като добре наточен меч и тя с всички сили се стараеше да не го оставя да ръждяса. Тъкмо затова я наричах „Голямата уста“.

Проблемите ни започнаха в една неделна сутрин, когато с Бенджамин си тръгвахме от литургия. Двамата тъкмо бяхме излезли от църквата и вървяхме към покритата порта на двора, когато видяхме мистрес Попълтън да стои между надгробните паметници, заобиколена от тълпа клюкари, които попиваха всяка нейна дума. Когато се изравнихме с тях, разговорите изведнъж секнаха, но студените и изпълнени с омраза очи на Изабела се впиха в господаря ми. Аз мълчаливо й показах среден пръст. Кучката не беше ходила в Италия, така че не знаеше точното значение на жеста, но въпреки това мисля, че се досети какво е посланието. Все едно, злобата, изписана по лицето на мистрес Попълтън, доста ме стресна, така че аз се опитах да поговоря с господаря си, но той поклати глава и отказа да ме изслуша. И така, аз се запътих към кръчмата „Белият елен“ в селото — след неделната служба всички клюкари се събираха там, за да направят съседите си на пух и прах. Когато влязох в салона, неколцината младежи, които седяха в ъгъла, вдигнаха поглед и се захилиха в шепите си. Единият от тях беше Едмънд Попълтън — най-големият син на Голямата уста.

— На какво се смеете? — попитах аз.

Съдържателят на кръчмата — мил човечец, който ми поднесе чаша с ейл и един месен пай — ме погледна тъжно и поклати глава. Шегаджиите продължиха да си шушукат, така че аз си изпих ейла, хапнах и се върнах в имението.

На следващата сутрин Бенджамин влезе в стаята ми и ме завари да забърквам един нов лек срещу хрема — стрити гъши кости, смесени с чесън и сол. Прахчето ме караше да кихам и да кашлям, от което заключих, че ще свърши добра работа при подобни проблеми. Господарят ми се настани на един стол в другия край на масата и аз разпалено започнах да му обяснявам какво правя. След като не получих отговор, вдигнах очи и с изненада установих, че Бенджамин се е просълзил.

— Какво има, господарю?

— Тази сутрин младият Том, синът на мелничаря, ми каза за слуховете, които се носели из селото — отвърна той и тежко преглътна. — Че съм отворил училището само защото съм си падал по малки момчета.

Ножът, който държах, тутакси падна от ръката ми.

— Значи селяните мислят, че си содомит, така ли? Ти? И нима Том им е повярвал?

Бенджамин поклати глава.

— Не, не. Том беше много ядосан. Каза ми, че зад цялата работа стояли онези Попълтън.

Щом чух това, аз започнах да ругая Голямата уста, изричайки всяка мръсна дума, за която успях да се сетя. Бенджамин поклати глава и се изправи, но дори докато излизаше от стаята, по лицето му продължиха да се търкалят сълзи. Това беше първият път, в който виждах господаря си да плаче, въпреки че неведнъж го бях придружавал покрай Темза до манастира „Сион“, където — под грижите на добрите монахини — живееше любимата му Джоана, изгубила разсъдъка си, след като някакъв коварен благородник я беше прелъстил. Но ето че сега Бенджамин лееше сълзи и на мен ми идеше да убия онези Попълтън!

По-късно през същия ден потърсих господаря си, за да го успокоя, но той само ми се усмихна вяло, което ме накара да полудея от ярост. Вижте сега, не съм лош човек, нито пък отмъстителен и капеланът ми може да го потвърди. Дори когато ми краде от кларета, аз само го смъмрям и размахвам бастуна си. В действителност никога не съм го удрял. Поне засега! В крайна сметка: „Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“13. Същевременно обаче е писано и следното: „На боговете се моли само когато и сам направиш нещо“14. И така, тъй като отмъщението е ястие, което се поднася студено, аз започнах да кроя планове и търпеливо зачаках, макар слуховете да избуяваха по-бързо и от бурени.