Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Така и не разпитах Куиксилвър по-подробно. Когато човек живее потаен живот като мен, той не задава въпроси. Да вземем например клетия Кристофър Марлоу, когото убиха, докато се хранеше. Кит с неговото ангелско лице, подигравателна усмивка и весели очи успя да запази истинската си самоличност в пълна тайна. Минаха двайсет години от смъртта му, а спорът около това кой е бил приживе вече започна. Какъв беше Марлоу? Шпионин? Наемен убиец? Атеист? Лютеран? А може би папист? Един Господ знае. Същото важи и за Уил Шекспир, който е обвит в толкова много тайни, че ще му стигнат за хиляда пиеси!

Както и да е, в онзи момент поведението на Куиксилвър изведнъж се промени и нетърпелив да се впусне в поредната шмекерия, той зачака заповедите ми. След като му прошепнах замисъла си, докторът избухна в смях, а после плесна с ръце и тържествено обеща, че още на другия ден ще се премести в „Белият елен“.

На следващия ден, точно преди залез-слънце, аз влязох в селската ни кръчма. Огледах се, но наоколо нямаше и следа от Куиксилвър. „Да му се не види! — изругах. — Дано крадливият кучи син да не е хукнал обратно за Лондон заедно със златото ми!“ После седнах край огнището с чаша ейл и не щеш ли след малко в салона влезе икономът на Голямата уста с ококорени очи и треперещи ръце. Той сграбчи чашата си и след една огромна глътка се провикна така, че всички да го чуят:

— Уважаеми господа, молете се за мистрес Попълтън и семейството й! — гласът му се сниши до един от онези драматични шепоти, които писачите на пиеси като Бен Джонсън толкова много обичат. — Всичките пърдят, та се късат! — възкликна той. — После тичат към нужниците като хрътки, а кожата им е цялата покрита с пъпки и мехури!

— Да не ги е пипнала потната треска? — попита един от селяните. — Говори се, че върлувала в Лондон…

Икономът — непоправим клюкар, който изключително много се наслаждаваше на славния си миг — поклати глава.

(Малкият ми капелан пита защо не съм бил разпознат. Ама че малоумник! Нали вече казах, че докато работех за Попълтън, бях предрешен!)

— Никой друг не проявява симптомите — заяви икономът. — Господ да ни е на помощ! Къщата вони на лисичарник!

— Пъпки и разстройство, казваш, а? — прогърмя някакъв глас откъм вратата, водеща към стълбището.

На прага, облечен в най-хубавата си, обточена с кожа мантия и надянал на носа си очила, стоеше Куиксилвър. И така, докторът потупа разрешителното си (фалшиво, разбира се), което доказваше, че е член на гилдията на лондонските лекари и повтори:

— Пъпки и разстройство, така ли?

— Да, сър — отвърна икономът, докосвайки челото си за поздрав и хвърляйки един поглед към кръчмаря.

— Това е доктор Мирабилис — заяви онзи шепнешком. — Лондонски лекар, покровителстван лично от великия кардинал. Минава от тук на път за свои роднини в Норич.

О, Боже! Опитах се да запазя сериозното си изражение, но предизвикателството беше твърде голямо, така че в крайна сметка, наврях лицето си в чашата. Куиксилвър играеше ролята си толкова добре, че старият Марлоу вероятно би дал лявата си ръка, за да види изпълнението му. И така, на доктора беше предоставен най-хубавия стол в кръчмата и той седна на него като крал в трона си, строго гледайки иконома над очилата си.

— Пъпки и разстройство, а? — потрети въпроса си Куиксилвър.

— Да, милорд.

Докторът направи гримаса и щракна с пръсти.

— Класически случай на Съдранис задникус — заяви той надуто.

— Заразно ли е? — полюбопитства икономът.

— Не ставай глупав! — отвърна Куиксилвър. — Въпреки това заболяването е много коварно. Сблъсквал съм се с него в Монпелие и в Салерно.

— Смъртоносно ли е? — попита с надежда кръчмарят.

— Откога болните са в това състояние? — поинтересува се докторът.

— От около три дни. Да, милорд, днес е третият ден, откакто са така.

— Вътрешностите се разкапват напълно за около седмица — заяви важно-важно Куиксилвър, — след което настъпва смъртта.

Когато чу това, икономът почти изтърва чашата си, а после се олюля, така че се наложи да го сложат да седне на един стол. Естествено, внезапната му слабост не се дължеше толкова на загрижеността му за семейство Попълтън, колкото на безпокойството, че може да остане без работа.

— Можеш ли да помогнеш, сър? — заекна той, попивайки потта от челото си.

— Разбира се!

— А колко ще струват услугите ти? — икономът направи гримаса, въобразявайки си, че си е придал много умен вид.

— Колко ще струват услугите ми ли? Как смееш да ми говориш за пари? На мен — доктор Мирабилис!

Куиксилвър понечи да стане от стола си, но в този момент икономът се хвърли в краката му.

— Моля те, сър! Ела с мен! — заувещава го той.

Най-накрая добрият доктор се съгласи и без дори да ме погледне, излезе от кръчмата, предвождан от иконома. Аз изчаках да се изгубят от поглед, след което побързах да се омета, за да мога да се посмея на воля. И така, капанът беше заложен. По-късно същата вечер се измъкнах навън и се срещнах с Куиксилвър край бесилката на кръстопътя. Негодникът щеше да се пукне от смях.