Ладията на Харон

Кийт Джонсън беше немощен инвалид, който не можеше да използва сам тоалетната, когато Макс получи първата си покана да посети Белия дом, и беше мъртъв от шест години, когато Макс финансира първата си успешна кампания и си купи млад конгресмен за осем милиона долара. Дори след смъртта на баща си Макс целеустремено преследваше целите, които се надяваше, че ще смаят стария Джонсън и ще му спечелят достойнството и характера, каквито Кийт мислеше, че синът му не притежава. Президентът на Съединените щати редовно се съветваше с Макс по въпросите на Близкия изток и енергетиката, но Кийт сигурно не би се трогнал и от това.

Власт. Възможността безнаказано да контролира живота на другите.

Скоро Макс Джонсън щеше да се сдобие с повече власт, отколкото някой бе притежавал от времето на Йосиф Сталин и Адолф Хитлер. Това не бяха академичните почести, спечелени с денонощно, неуморно учене, нито планините от пари, натрупани с умни и проницателни финансови операции, или нещо, бленувано от политиците, които бяха по-загрижени за преизбирането си, отколкото да приемат отредената им отговорност, а мечтата на Кийт Джонсън — придобиването на толкова много власт, че да бъде забелязан от целия свят. Найпосле Макс щеше да спечели уважението на баща си. Всичко в живота му беше прелюдия към този момент. Образованието и парите се свеждаха до тази най-висока награда, единственото, което би накарало баща му отново да го обича.

Нямаше значение какви ще бъдат последиците и колко хора щяха да умрат. Заради него щяха да започнат войни и да бъдат унищожени нации, вероятно дори собствената му родина, но когато настъпеше онзи момент и баща му най-сетне започнеше да го уважава, и гласът в съзнанието на Макс млъкнеше, всичко щеше да си заслужава жертвите.

Джонсън мразеше онова, в което се бе превърнал, ненавиждаше всичко в себе си — от изтънчения аристократ, за какъвто се представяше пред света, до засраменото шестнайсетгодишно момче, което все още живееше в него. Той беше станал същият като студения, изпълнен с омраза, твърдоглав човек, който бе обсебил живота му. Беше нарушил етичните норми, бе подминал моралните идеали и бе пренебрегнал международните закони. Вече не можеше да направи нищо. Нямаше граница, която да не може да премине. Нищо друго, освен амбицията му, нямаше значение.

Чашата му остана празна и Макс се изправи, за да я напълни, отбягвайки да погледне отражението си в огледалото. Когато най-после се видя, той се вторачи дълбоко в безумните си очи и съзря само яснота и целеустременост.

Възможността Макс Джонсън най-после да успокои личните си демони щеше да промени света, да опустоши хиляди квадратни метри земя и да причини смъртта на хиляди хора. Гледайки отражението си, той знаеше, че цената е ниска. Макс би направил всичко, би постигнал всякакви цели и би премахнал всички препятствия, за да може най-сетне да спечели обичта на едно отдавна умряло чудовище.

Джонсън знаеше, че дъщеря му е в Аляска, на пътя на кръстоносния му поход. Дори нейната смърт нямаше да има значение, ако баща му най-после го оставеше на мира.

Лондон

След като всичко в Британския музей отново се нормализира, все още остана да витае въпросът кой бе реагирал пръв на стрелбата, отекнала в мраморните коридори — жените, които започнаха да пищят веднага щом пред сградата се разнесоха изстрели, или многобройните телохранители, тайни полицаи и други професионалисти от охраната, наети за случая. Когато ракетата на терористите взриви лимузината на Халид Худари, пазачите поведоха паникьосаните гости на приема към една от зоните «Само за персонала» в задната част на сградата, която предлагаше най-лесно защитимия изход.

Повечето високопоставени гости, както араби, така и англичани, бяха живели под терористична заплаха — от ислямски екстремисти или от сепаратисти от ИРА, и се държаха много по-спокойно, отколкото се очакваше. Те дисциплинирано позволиха на охраната да ги заведе на безопасно място. Разговаряха малко, докато се движеха в голяма група по дългите мраморни коридори, покрай стъклените витрини с експонати, скърцащи под тежестта на безценните произведения на изкуството и археологически съкровища. Учудващо беше, че арабските двойки проявяваха по-голяма загриженост един към друг, отколкото английските, и държаха ръцете на половинките си или шепнеха окуражителни думи, докато бързаха, придружавани от въоръжените пазачи.

По време на цялото изпитание към музея не бе отправен нито един куршум.

В няколкото криминални романа, които Халид бе успял да прочете докрай, пишеше, че куршумите свистят, докато прелитат над теб, и понякога може да ги усетиш как раздвижват въздуха. Никой писател обаче не споменаваше за непоносимата горещина, когато куршумът мине толкова близо, че може да изгори кожата на лицето или врата ти.

Около него хвърчаха парчета бетон, откъртени от уличната настилка. Очите му се напълниха с прахоляк. Той се хвърли на земята и се претърколи, колкото можа по-бързо, докато шестимата убийци се приближаваха към него и стреляха.