Ладията на Харон

— Дадох на организацията ти един милион долара срещу смъртта на един-единствен човек, а ти ми казваш, че не си готов да се жертваш за вашата кауза? Шофьорът трябваше да умре. И двамата знаехте това. Той трябваше да застреля Худари и после да умре в експлозията от ракетата. Мъченичеството беше ключът за операцията. В името на Аллах и Пророка, как очакваш да подкрепим каузата ви, когато никой не знае кои сте? — Дебелите устни на Руфти мляснаха неприлично от гняв и разочарование. — Знаеш ли, че на английски само с малка промяна в правописа кюрд означава вид сирене? [7] С такова име народът ти вече се е превърнал в посмешище. Кюрдска държава. Звучи като страна на дойни крави и производители на сирена.

Руфти погледна часовника си, който имаше специална каишка, за да обхване дебелата му китка.

— След десет минути Би Би Си ще получат писмо, в което се заявява, че атаката тази вечер е дело на твоята организация «Обединен Кюрдистан», и нападенията ще продължат, докато не бъдат изпълнени исканията ви за независима държава. След този провал обаче светът ще си каже: «Давайте, атакувайте. Седем мъртви кюрди и само няколко дупки в бетона. Скоро няма да ви останат борци, затова, моля ви, изпратете ги тук.» — Руфти продължи да излива гнева си. Надиплената му гуша се тресеше. — Сделката ни беше пари срещу убийството на Халид Худари. Знам, че си тъп и не разбираш какво означава смъртта му за мен, но не се тръшкай в краката ми и недей да хленчиш как в последния момент си се разколебал.

В такива безценни мигове Руфти се чувстваше такъв, за какъвто се смяташе. В момента притежаваше реална власт. Двамата му помощници щяха да убият кюрда, ако им заповядаше, а той щеше да го направи, но вълнението в краката му да коленичи борец за свобода, беше твърде опияняващо, за да му позволи да свърши бързо. Руфти щеше да протака мига, да го вкусва отново и отново и да чувства властта, която заслужаваше, властта да отсъжда кое е правилно и кое не, властта да раздава живот и смърт. «Калигула сигурно е изпитвал същото» — помисли той.

Руфти избра хапка с пастет от гъши дроб от огромния поднос с предястия и я пъхна в устата си толкова бързо, че втората също изчезна мълниеносно в огромната му паст. Реши да задържи третата в ръката си, докато сочеше падналия на колене кюрд, но изкушението надделя и налапа и нея. Руфти пресуши чашата с безалкохолно шампанско и я напълни отново толкова нетърпеливо, че голяма част от пенливата течност се разля върху ниското канапе до креслото, на което седеше.

Когато не беше на съвещания с иранците и иракчаните, през последните няколко дни Руфти прекара голяма част от времето си да подготвя речта си за утрешната церемония по откриването на срещата на страните от ОПЕК. Той внимателно примеси точните количества тъга и възхищение към Халид Худари, гняв към безсмислената атака, отнела живота му, и отегчено признаване на факта, че е станал официален представител на Обединените арабски емирства на срещата. Докато планът за убийството на Худари се подготвяше от няколко месеца, Руфти остави написването на речта за накрая, за да и придаде достатъчно импровизирани чувства, така че да прозвучи достоверно.

Стомахът му се сви, когато си помисли как ще обясни на иранците и иракчаните защо Худари все още е жив. Убийството трябваше да задейства толкова много събития, че на Руфти му бе трудно да ги изброи, но сега щеше да се случи само едно от тях. Иракчаните особено щяха да искат отплата. Те бяха дали лъвския пай от парите за обучението и подготовката на кюрдските борци за свобода, голяма част от които бяха отишли в личната сметка на Хасан бен Руфти, и щяха да настояват за обяснение.

Какво бе казал представителят на Ирак? Двайсет хиляди души и осем хиляди танка щяха да бъдат прехвърлени на южната граница след съобщението за смъртта на Худари. Руфти отново изгълта шампанското от чашата и чертите на гладкото му свинско лице добиха студен израз, като погледна кюрда пред него. «Искам да убия с ръцете си това тъпо копеле» — помисли си.

Някъде в десетстайния апартамент тихо иззвъня телефон. След миг един от помощниците му потропа на вратата. Носеше сребърен поднос с черен преносим телефон, който предложи като кутия шоколадови бонбони.

— Какво? — изсумтя Руфти.

— Обажда се Тарик, господин министър. Той е в болницата, където са закарали Худари.

Тарик беше един от хората на Руфти.

— Хвала на Аллаха. — Руфти грабна телефона и многозначително погледна другите двама мъже. — Поне някой показва инициативност.

Той заговори троснато и авторитетно, а не сприхаво като преди няколко минути.

— Тарик, кажи ми, че имаш добра новина и чакалът е умрял от раните си.

— Не, господин министър. Худари е жив, но състоянието му е критично. Когато пристигнах, Санитарят бършеше кръвта му във фоайето на спешното отделение.

Руфти знаеше, че Тарик говори по мобилен телефон, който лесно можеше да се подслушва, и го предупреди да не споменава имена, но сетне продължи така, сякаш предупреждението не се отнасяше за самия него.