Ладията на Харон

— Знаете ли адреса ми в Глендора? — попита Хауард по вътрешната радиоуредба. Стъклото между него и шофьора беше вдигнато и той не можеше да го смъкне.

— Да, господине — веднага отговори мъжът и връзката прекъсна.

Тъй като разговорът с арабина беше невъзможен, Хауард понечи да си вземе питие от барчето, но осъзна, че през последната седмица е пил с Мърсър повече, отколкото през целия си живот, и реши да си даде почивка. Отново се усмихна. За седем дни се бе напил шест пъти, но на Мърсър алкохолът като че ли не влияеше особено. Стомахът му явно беше по-твърд от скалите, които изследваше.

След малко повече от час те стигнаха до тихия квартал на север от Лос Анджелис, където Хауард притежаваше скромна едноетажна къща.

Докато слушаше монотонното свистене на гумите на лимузината и гледаше хипнотизиращите светлини на другите превозни средства, Хауард задряма и се събуди едва когато колата влезе в квартала.

Къщата му беше третата от края на задънена улица, граничеща с една от оредяващите гори в Лос Анджелис. Минаваше десет вечерта и улицата беше тиха и тъмна. Единствената светлина идваше от уличните лампи и някои от верандите. Лимузината безпогрешно спря пред жълто-червената къща на Хауард Смол. Фактът, че шофьорът добре познава квартала, трябваше да предупреди професора, но той не обърна внимание на това.

Хауард слезе от колата и огледа улицата, надявайки се някой съсед да го види с луксозната лимузина, но дори госпожа Потър, която сякаш постоянно разхождаше дакела си, се бе прибрала. Арабинът също се огледа наоколо. Очите му обходиха района с тренираното око на военен. Той извади куфарите от багажника и тръгна след Хауард по алеята за коли, минавайки край десетгодишната му хонда. Хауард стигна до вратата, пребърка джобовете си, търсейки ключовете, и измъкна десетдоларова банкнота. Сетне превъртя ключа и се приготви да влезе, когато мъжът го блъсна с рамо в къщата.

Хауард падна на килима. Шофьорът бе изкарал въздуха от белите му дробове. Арабинът хвърли куфарите в антрето и захлопна с крак вратата. В ръката си държеше автоматичен пистолет със заглушител. Оръжието се губеше в огромния му юмрук. Преди Хауард да успее да реагира, лампата във всекидневната се запали, осветявайки трима други мъже — още двама араби и един бял с късо подстригана, прошарена коса и воднисти светлосини очи. Двамата араби стояха, а третият мъж седеше в мекото кресло и държеше почти празна чаша. Хауард разбра, че той е водачът. Мъжът изглеждаше най-опасният човек, когото някога бе виждал.

И Хауард беше прав в преценката си.

Иван Кериков остави питието си на масичката за кафе.

— Навън нямаше никого, когато дойде, нали? — Гласът му беше тих и заплашителен, със силен гърлен акцент от родната му Русия.

— Никой не ни видя да влизаме — отвърна шофьорът, прекоси стаята и застана до единия арабин. Двамата бяха едри, със застрашителен вид и имаха безизразните лица на телохранители.

Третият арабин беше по-млад, вероятно на трийсет и няколко години, красив, но с жестоко изражение, имаше гъста коса и тяло, тънко и гъвкаво като на скорпион. Най-забележителното в него бяха очите — малки и черни, горящи с вътрешен огън, който заплашваше да избухне всеки момент.

— Казах ти, че ще го заловим лесно, Кериков — рече младият арабин, поглеждайки двамата главорези за потвърждение.

— Затваряй си устата — сряза го руснакът. Рисковано беше да разпитват Смол в собствения му дом, но Кериков не можеше да го избегне. Той научи за Хауард Смол едва предишния ден и нямаше време да го залови в Аляска, нито да намери тайна квартира в Лос Анджелис. Но в изтезаването на човек там, където той се смяташе в най-голяма безопасност, имаше психологически привилегии. Смол лежеше на пода и трепереше като дете, прехапал устни. Очите му се бяха разширили от страх.

— Каквото и да искате — най-после успя да смотолеви професорът, — моля ви, не ме наранявайте.

Погледът на Кериков не омекна. Той се запита колко хора го бяха молили да пощади живота им. Със сигурност стотина. По-скоро двеста. За него не ставаше нито по-лесно, нито по-трудно. В живота, който водеше, мъченията и разпитите бяха част от работата му, необходими и познати, така както адвокатът се подготвя за дело.

Изминаха няколко секунди. Хауард се вторачи в руснака, който стана.

— Не желая да правя нещата по-неприятни, отколкото е нужно да бъдат, професор Смол. — В гласа на Кериков не прозвуча съчувствие. — Но трябва да осъзнаете сериозността на намеренията ми.

Сякаш по подадена реплика, по-младият арабин, чийто боен псевдоним Абу Алам буквално означаваше «Баща на болката», излезе от стаята за минута и се върна с голям брезентов чувал, в който мъчително и отчаяно се гърчеше нещо. Хауард ясно чу как котаракът му Снийкър мяука от торбата. Двамата телохранители вдигнаха Хауард от пода и го заведоха в кухнята, където Абу Алам държеше чувала над мивката. Арабинът протегна ръка и включи устройството за смилане на боклука в канала.

— Господи, моля ви, недейте. Ще направя, каквото кажете. Моля ви, не го правете — замоли се Хауард.