Ладията на Харон

Мебелите бяха от XIX век. Обширното пространство беше разделено на четири зони за разговори с дивани, канапета и кресла, наредени около еднакви масички. На стените бяха окачени множество картини, предимно на американски примитивисти, като се изключат портрет на Сарджънт на майка и дъщеря и пейзаж на Грант Уд. Покрай едната стена имаше бар. Гостите се бяха наредили на опашка и бъбреха, чакайки да бъдат обслужени.

Мърсър се вгледа в музикантите в средата на залата. В жената с виолончелото имаше нещо еротично. Макар и не особено красива, тя беше привлекателна. Беше облечена в кремава рокля с дълбоко изрязано деколте. Изумителните и крака бяха увити около инструмента. Мърсър имаше чувството, че е воайор, докато наблюдаваше как пръстите и дърпат струните, и отмести поглед, преди изражението му да му докара неприятности.

През поредицата остъклени врати в далечния край на помещението той видя голяма тента и маси, на които бяха вечеряли двестата гости. Мърсър тъкмо си отбеляза, че барманът има лимонов сок за водката, когато някой стисна рамото му.

— Какво прави бандит като теб на такова място?

Мърсър се усмихна, като позна характерния глас, и се обърна.

— Търся да разкъсам някой бюрократ от кабинета.

Кони ван Бурен се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Господи, колко добре изглеждаш! И ухаеш хубаво.

— Ти си омъжена, Кони.

— Съпругът ми е в Ню Мексико.

— А моето либидо е заключено в нощното ми шкафче.

— Вечният ерген — закачливо го упрекна тя. — Кога ще се ожениш?

— Ще се оженя за първата жена, която ми отстъпи мястото си да седна.

Двамата се бяха запознали преди години, когато Кони работеше в министерството на вътрешните работи, а Мърсър беше консултант на германски минно-геоложки концерн на име «Кьониг Минералс». Тогава тя енергично се опитваше да попречи на компанията да започне да експлоатира мина в Юта. «Кьониг Минералс» бяха прословути със замърсяването на околната среда. Мърсър се бе намесил по молба на компанията и за огромно облекчение на министерството предложи компромис, приемлив и за двете страни. Кони и той поддържаха връзка и взаимно следяха кариерите си в избраните от тях професии.

— Забелязах, че отсъстваш от вечерята. Трябваше да си от лявата ми страна. Наложи се да изтърпя някакъв бъбрив адвокат, който говореше като за пред медиите.

— Знаех, че ще е неприятно, но не подозирах, че Макс ще покани и адвокати.

— Макс е поканил всички, които познава в града. Не всеки ден създаваш мозъчен тръст за четирийсет милиона долара и той иска да се увери, че никой няма да забрави това.

Мърсър се огледа. От вътрешния двор с тентата влязоха още гости. Кони имаше право. Помещението се изпълваше с тузари. Говорителят на Белия дом разговаряше с началника на канцеларията на президента, а зад тях неколцина известни телевизионни журналисти попиваха всяка дума на много пиян млад сенатор. «Групата Джонсън» със сигурност получаваше мощна подкрепа от вашингтонския елит.

— Къде е домакинът? — Мърсър огледа тълпата, търсейки Макс Джонсън.

— Тук е. Радва се на блясъка. Следобед двамата с президента играха голф и той му даде официалната си благословия. Макс организира този прием само за да позволи на всички други да му изкажат почитанията си. — Кони млъкна, когато позна мъжа, който си проправяше път към нея. — По дяволите. Робърт Беърд.

— Кой е той? — Мърсър забеляза мъжа, промъкващ се през насъбралото се множество.

— Лобист за научноизследователския отдел на «Петромакс Ойл», един от лакеите на Макс, който непрекъснато се подмазва и проси услуги. Извинявай, ще се скрия в тоалетната.

Беърд направи жест на отчаяние, докато наблюдаваше как дебелият задник на Кони се изнесе от приемната. Той погледна Мърсър, преценявайки дали е достоен да му представи случая си, тъй като го бе видял да говори със секретаря на енергетиката. Мърсър му се усмихна тъпо и Беърд отиде да търси по-влиятелна плячка.

Мърсър го проследи с поглед как минава през остъклените врати, когато я видя. Тя беше с гръб към него и разговаряше с миналогодишния носител на Нобелова награда за химия. В порядъчното вашингтонско висше общество разголващата рокля се смяташе за обида към всичко, което градът олицетворяваше. Макар и официално облечени, присъстващите жени излъчваха консерватизъм, изключващ всякакви помисли за секс.

Но тя имаше такъв вид, сякаш идваше от церемония за връчване на награди в Холивуд. Цепката на гърба на черната и рокля беше толкова дълбоко изрязана, че с малко повече въображение Мърсър можеше да си представи сянката там, където хълбоците и се разделяха в стегнати и закръглени полукълба. Бялата и кожа беше безупречна. Беше висока, но ръстът и не беше недостатък, а по-скоро пиедестал, от който да и се възхищават. Тя се обърна и той видя очите й.