Ладията на Харон

Минералът берил е относително често срещан камък, който не представлява интерес. Смята се за страничен продукт от добиването на слюда и фелдшпати. Но когато в състава му има алуминий, берилът става аквамарин и се смята за полускъпоценен камък. А когато вместо алуминий природата добави примеси на хром, берилът се превръща в изумруд, един от най-желаните скъпоценни камъни за човека. Дълбочината на цвета му се определя от количеството хром. Ако е много, изумрудът е тъмен, мастиленочерен и мъртъв. А ако е малко, камъкът е светъл и блед. Идеалният изумруд притежава дълбочина и наситеност на цвета и същевременно блясък, и цената му е висока.

Очите и бяха съвършено изумруденозелени и пронизаха Мърсър като електрически ток. Тя го погледна, прокарвайки пръсти през късата си кестенява коса, която беше пригладена назад с малко гел. Мърсър имаше чувството, че е удавник.

Чертите на лицето и бяха съвършени. Леко закръглените устни очертаваха чувствената уста, която сякаш всеки момент щеше да прихне да се смее. Скулите и бяха изваяни като крила на чайка, а брадичката и беше волева и с малка трапчинка в средата. Веждите над изумителните и очи бяха широки и черни, шокиращи на такова нежно лице, но добавяха безспорен магнетизъм. Носът и беше малък и женствен.

От високото чело до тънката шия тя беше въплъщение на изяществото. В никакъв случай не можеше да се сравни с традиционните хубавици, каквито мнозина мъже харесваха и биха направили свои съпруги. Приличаше на манекенка, дръзка и недостижима, но Мърсър забеляза чар, какъвто онези жени не притежаваха.

Тя премести тежестта си от единия на другия крак. Роклята прилепваше по хълбоците й, изваяни с неподражаема грациозност. Цепката отпред се разтвори, разкривайки гладко бедро, и ако Мърсър беше в състояние да диша, гледката би го накарала да затаи дъх. Предната част на роклята закриваше тялото й, но той забеляза, че не носи сутиен, а гърдите и са малки и вирнати нагоре. Зърната и бяха настръхнали от хладината на влажната нощ.

— Желаете ли нещо? — Барманът отвлече вниманието на Мърсър от нея.

Докато той си поръча водка с лимонов сок и отново се обърна към остъклените врати, тя бе изчезнала. «По дяволите.»

Мърсър взе питието си и разсеяно благодари. И в същия миг усети, че се е възбудил само докато я бе гледал. Това не му се беше случвало от осми клас, когато за седмица имаха двайсетгодишна заместничка на редовната им учителка.

— Може отново да ме облечете.

— Моля? — Той се обърна и дъхът му секна. Тя беше още по-красива отблизо. Устните и бяха съблазнително нацупени и го привличаха неотразимо.

— Преди малко ме разсъблякохте с поглед и ще ви бъда благодарна, ако отново ме облечете, доктор Мърсър. — Закачливият блясък в очите и показваше, че изпитва удоволствие от смущението му. Вероятно беше на трийсет и няколко години, онзи съвършен период в живота на жената, когато тя запазва красотата на младостта, но я обогатява с опит.

— Знаете кой съм? — учуди се Мърсър. Беше убеден, че щеше да си спомня, ако се бяха запознавали.

— Колко бързо забравят хората. — Тя се засмя и си тръгна, но след като направи няколко крачки, се обърна. — Запознахме се вчера сутринта.

Жената се изгуби в тълпата, преди Мърсър да разбере коя е. Беше толкова захласнат от външността й, че не обърна внимание на гласа и — гърлен, но въпреки това нежен, примамлив и… познат.

Едва не разсипа питието си, когато се втурна сред гостите, за да я търси. Тя беше опонентът му в университета «Джордж Вашингтон». Беше му трудно да отъждестви онова раздърпано момиче с поразителната хубавица, която току-що се бе отдалечила от него. По дяволите, какво правеше войнствено настроена защитничка на околната среда на прием, чийто домакин притежаваше една от най-големите петролни компании в света?

Мърсър вървеше бързо, като се извиняваше на гостите, които блъскаше. Един мъж изведнъж се обърна и едва не удариха лицата си. И двамата се изненадаха от допира. Мъжът пребледня, когато видя Мърсър, но цветът му бързо се възвърна, и красивото му лице се разтегли в широка усмивка.

— Мислех, че няма да дойдеш, Мърсър. — Макс Джонсън искрено се зарадва, че го вижда на приема си.

Джонсън беше на шейсет и няколко, но изглеждаше десетина години по-млад. Тялото му беше слабо и жилаво, поддържано в отлична форма с редовна гимнастика и триатлони. Лицето му беше набръчкано и изгоряло от слънцето в Тексас, където бе израснал, но бе придобило колежанско лустро, прикриващо произхода му. Косата му беше гъста и къдрава, прошарена само на слепоочията. Той сграбчи ръката на Мърсър и силно я стисна.

— Трябваше да пребия главния сервитьор, за да взема смокинга му — усмихна се Мърсър. — Страхотен прием. Поздравления.

— Храня големи надежди за «Групата Джонсън» — отвърна Макс, сякаш четеше предварително подготвена реч. — Президентът отправи предизвикателство да откаже Америка от пристрастяването и към петрола и мисля, че можем да помогнем.

— Това не е ли като да ти извадят очите, за да ти изпишат веждите? — пошегува се Мърсър.