Ладията на Харон

Той прекъсна връзката, преди Маклафлин да успее да възрази.

— За какво говорихте? — подозрително попита Колинс.

— Може да излезе нещо, а може и да е отвличане на вниманието. Но преди две нощи «Джени IV» е бил преместен от мястото, където бреговата охрана го е потопила. Извършителят е убил собственика на лодката, която са използвали.

— Мислиш, че е бил Кериков?

— Или той, или някой, работещ за него — отвърна Мърсър, опитвайки се да обуздае нарастващия си гняв. — Както вече казах, нямам право да бъда тук и да разговарям с вас двамата. Но животът ми беше застрашен. Аз съм единственият жив свидетел на намирането на «Джени IV» и мисля, че Кериков няма да се спре, докато не умра. Единствената ми възможност за избор е да го изпреваря. Не искам да отнемам пълномощията на властите, но ако тук се случи нещо странно, бих искал да бъда уведомен.

— Нищо няма да се случи, но ще те държим в течение — отстъпи Линдстрьом.

Мърсър му каза името на хотела, където щеше да отседне. Беше споделил информацията, с която разполагаше, и само можеше да се надява някой да приеме сериозно предупрежденията му.

Двайсет минути по-късно той паркира шевролета пред хотела — голяма, облицована с дъски постройка, която бе виждала и по-добри дни. Сградата не беше най-хубавата в града, но го устройваше напълно. Мърсър се настани в стаята си, изкъпа се и вечеря сьомга в почти безлюдната трапезария. Фоайето също беше почти празно, затова реши да излезе и евентуално да поговори с активистите на ПАПС в града.

Мърсър не вярваше, че природозащитниците са замесени в контрабандата на течен азот, но искаше да опознае организацията отчасти заради собственото си разследване и отчасти, за да научи повече за Аги Джонсън, тъй като ПАПС, изглежда, беше важна част от живота и.

Мислеше за нея, откакто бе избягала от дома му. Отначало се опита да я избие от главата си, но не можа, и накрая се отказа. Аги не беше жена, която би забравил. За кратко време тя бе влязла под кожата му. Все още си спомняше особеното ухание на косите и и как погледът и омекна, когато видя превръзката на лицето му след удара с пистолет. Мърсър не вярваше в старата поговорка, че противоположностите се привличат, но от друга страна, не му се беше случвало такова нещо. Беше обиден и озадачен, че Аги не му се обади. Бяха станали твърде много неща, за да си позволи да се разсейва с мисли за нея, но въпреки това искаше да научи повече за живота й. Много повече. Всичко.

Мърсър тръгна по Норт Харбър Драйв, успоредно на пристанището за лодки. Слънцето беше залязло и в мрака се разнасяше шумът от прибоя на вълните. Уличните лампи хвърляха мъгляви отблясъци върху тротоара. Въздухът бе натежал от соленото ухание на океана. Макар че по улиците имаше доста хора за град с население само три хиляди души, в атмосферата се долавяше усещане за самота, каквото се чувстваше в цяла Аляска с изключение на големите населени места, Мърсър забеляза сигналните светлини на голям плавателен съд и предположи, че това е «Надежда».

Най-после видя бар, който изглеждаше обещаващ. Рекламните неонови светлини пронизваха тъмнината с ярки цветове. Отвътре се разнасяше кънтри музика. Мърсър влезе и огледа помещението.

Барът се намираше на едно стъпало под дупка в стената. Подът бе застлан с осеян с дъвки килим, който беше толкова изтъркан, че приличаше на бетон. Стените бяха пожълтели от цигарения дим, надвиснал във въздуха като смог. Около бара имаше места за двайсетина души и когато се приближи, Мърсър видя, че повърхността му е изпъстрена с издълбани инициали. Като всички останали, заведението разчиташе на ефектни трикове, за да привлича клиенти, и в случая това беше да се обезсмъртиш, като издълбаеш името си на плота. В помещението имаше десетина маси, малък дансинг и още по-малка естрада за оркестър, макар че музиката се разнасяше от тонколона до входа. Барът беше пълен до половината.

Мърсър предпочиташе водка с лимонов сок, но на подобно място човек пиеше или бира, или чисто уиски. Затова си поръча бира и седна на високо столче в ъгъла, до мъж, който приличаше на рибар, като се имаха предвид размерите му и гумените му ботуши. Барманката се наведе, когато плъзна бирата към Мърсър, предоставяйки му отлична гледка към прелестите, които едва съумяваше да скрие под блузата с голямо деколте. Той и се усмихна.

— Ти от нас ли си, или от тях? — без предисловие попита мъжът до Мърсър.

— Зависи кои сме ние и кои са те. — Мърсър не можеше да разбере дали човекът е нормален.

— Те са онази екологична организация и тълпата репортери с тях. — Мъжът кимна към доближените една до друга маси до стената и десетината души, образуващи недостъпна общност. — А ние сме всички останали.

— Повярвай, аз съм един от нас. — Мърсър улови чувството за хумор на непознатия. — Аз съм минен инженер. А ти?

— Работя на борда на един от корабите, които насочват танкерите да излязат от залива Принц Уилям — отговори мъжът и отпи от бирата си. — Казвам ти, не проумявам как се издържат тези демонстранти. Плащат ли им да се бъркат в живота на другите хора?