Ладията на Харон

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко щедро са финансирани повечето природозащитни организации. И поне един от членовете е баснословно богат.

— И аз мисля така. Мързеливите се чувстват виновни, затова се грижат никой друг да не печели пари.

— Признателността на съвременните аристократи — измърмори Мърсър и погледна групата.

Не беше трудно да определи кой е журналист и кой член на ПАПС. Репортерите имаха безмилостен, циничен поглед, придобит от опит или престорен, който беше присъщ за представителите на тази професия. Природозащитниците обикновено бяха млади, невъздържани и усмихнати и приличаха на членове на спечелил победа колежански футболен отбор и приятелките им. В тях имаше някаква детска невинност и силно чувство за другарство, което ги обвързваше много по-здраво от обикновеното приятелство. Те бяха кръстоносци, братя по оръжие, сражаващи се в свещена мисия.

— Какво знаеш за тях? — обърна се Мърсър към съседа си, който като повечето жители на Аляска с готовност разговаряше с непознати.

— Не много. Само знам, че не ги искам в моя град. Тук са от няколко седмици заедно с репортерите. Журналистите си пъхат носа навсякъде, поучават ни за това и онова и се държат с нас като с кретени. А демонстрантите са още по-неприятни.

Членът на екипажа на придружителния кораб започна да разказва за преобърналата се цистерна, когато вратата се отвори и в бара нахлу студен въздух. Мърсър се обърна и видя, че голяма група усмихнати хора прекрачват прага. Девет мъже и пет жени.

Изобщо не се изненада, когато я видя. Беше логично тя да е в Аляска. Най-големият протест на организацията и се провеждаше във Валдиз и корабът им бе хвърлил котва в залива. Нямаше причина тя да не участва в акцията. А барът се намираше близо до обществените докове, където бе видял завързани няколко гумени лодки «Зодиак» на ПАПС. Докато я гледаше, Мърсър се запита дали неговото присъствие там е случайно, както искаше да вярва. Или бе отишъл точно в този бар, надявайки се, че ще я намери там? Макар че от една страна очакваше появата й, той не беше подготвен за пристигането й.

Аги Джонсън не го видя. Лицето и сияеше. Групата веднага се отправи към масите, заети от членовете на ПАПС и раболепните репортери. Аги беше облечена в широк зелен анорак както в деня, когато за пръв път я бе видял в университета «Джордж Вашингтон».

Мърсър я проследи с поглед и чу радостните викове на приятелите й, когато младата жена се присъедини към тях. Очевидно не я бяха виждали известно време и присъствието и беше причина за празничното им настроение. Той я наблюдава още няколко минути и после рязко се обърна, ядосан на себе си, че се държи като нещастно влюбен ученик, страдащ за края на лятното си увлечение.

— Господи — възкликна съседът му. — Готов съм и да пострадам, но да пипна онази кукла.

Мърсър погледна и видя, че Аги е съблякла анорака си и е останала по тясно черно поло. Той предполагаше, че събеседникът му предпочита по-закръглени жени, но и непознатият бе доловил съблазнителността на Аги Джонсън.

— Мисля, че едното не може без другото — мрачно отбеляза Мърсър.

Той изпи две бири и се приготви да си тръгне. Барът се бе напълнил. Оркестърът се оттегляше на първата си почивка и осветлението бе засилено. Неколцина местни жители се бяха приближили до масата на ПАПС и се бяха опитали да поканят жените на танц, но на всичките им бе отказано с безучастни, жестоки, надменни усмивки. Аги имаше най-много ухажьори и макар и по-любезни, отказите и не бяха по-малко категорични.

Един от активистите на ПАПС, великан с черна брада, който изглежда беше водач на групата, като се имаше предвид почтителното мълчание, настъпило, когато стана, вдигна чашата си за наздравица.

— За Брок Холт, замърсител на околната среда, който си получи заслуженото.

Погледът му обходи групата, търсейки реакция. Очите му блестяха от фанатична убеденост и от няколкото чаши бира. Никой не знаеше, че е бил на онази усамотена отбивка на магистралата заедно с Ян Верховен. Дори обръгналите на всичко репортери останаха стъписани от неуместните му думи.

Младежът не чака дълго.

— Какво каза, да ти го начукам? — пиянски изрева някой от отсрещната страна на бара, през десетина стола от Мърсър.

— Не говорех на теб — заплашително отвърна природозащитникът.

Изведнъж въздухът в помещението сякаш се сгъсти. Барманката протегна ръка към телефона, за да се обади на полицията. Съпротивата на тримата пазачи на нощния клуб щеше да бъде бързо преодоляна, ако играта загрубееше.

— Брок ми беше приятел. — Местният жител се изправи, като се олюляваше. Той фъфлеше, но чувствата му бяха ясни като кристал. Беше облечен в син анорак с емблемата на «Петромакс» от лявата страна.

— Тогава трябва да си доволен като нас, че той вече не разнася отрова из щата — подигравателно се изсмя активистът. Аги се опита да дръпне приятеля си да седне, но той я блъсна. Беше твърде пиян, за да разсъждава какво говори и къде се намира.