Легенда за камъка

— Господа, замислете се за клетите си белокоси баби, които може би са се преродили като червеи! — провикна се духовит продавач.

— Момче, я ела насам! — извика Господарят Ли и за мое учудване купи купичка с червеи.

„Отправям молитва към боговете на четирите годишни времена и осемте празненства — продължи блажений. — Отправям молитва към…“

Господарят Ли междувременно се бе присегнал и разтворил още по-широко и без това зиналата му уста и изхвърли в нея съдържанието на купичката. Около Окото на спокойствието се възцари тишина. Жабокът държеше фалшификата само на два пръста от изпъкналите си очи.

— Фалшификат на фалшификата — промърмори той. — Някой е копирал това и то неотдавна. Виж, там, където глупакът е натискал прекалено силно, са останали следи.

Върна парчето пергамент на Господаря Ли.

— Копирането е любителска работа — каза презрително. Фалшификат, който може да накара учените да се усъмнят дали да вярват на очите си, струва цяло състояние. Едно копие обаче може да бъде разпознато и от пеленаче. Ако този глупак се опита да го пробута на някой познавач, не след дълго ще се сдобие с тежки каменни сандали и ще наблюдава как красиви рибки кръжат около тях.

След тези думи нещо ме жегна под стомаха. Ако обаче Господарят Ли се бе замислил за един мъртъв комарджия, намиращ се на дъното на канала, не се издаде.

— Интересно — отбеляза той с любезен глас. — Сян, ръкописът очевидно е бил откраднат. Да си дочул нещо да се говори за това?

— Ти сериозно ли говориш? Ли Као, ако някой колекционер изпусне и думица за това още в същия ден ще го посетят хора от императорските служби. Не вярвам другаде в света да може да се открие такъв добър фалшификат. Не си прави труда да търсиш фалшификатора. Според мен Великият господар на нефрита отдавна го е прибрал в небесата и сега той се занимава там с божествената поща.

Господарят Ли почеса челото си и приглади своята брадичка.

— Един последен въпрос. Познавам множество хора, които биха лишили човек от живот, за да се сдобият с този свитък. Работата е там, че убийството, което сега разследвам, ми се струва подчертано зрелищно. Познаваш ли човек, който би извършил убийство в стила на най-претоварените сцени на китайската опера?

— Познавам един — отговори веднага жабокът.

— И кой е той?

— Ти — отвърна жабокът и след това ме погледна. — Момче, ти знаеш ли, че този стар убиец е изпълнил цели гробища? Колко трупове остави зад себе си по време на онази странна история с птиците?

— Е, двадесетина или тридесетина — отвърнах. — Работата е там, че…

— Махайте се! — изпищя жабокът. — Махайте се и оставете един стар човек да умре с достойнство!

— Стар ли? — възкликна Ли Као. — Ако най-големият ми внук не бе изял една небрежно сготвена риба-таралеж, щеше да е на твоята възраст.

— Работата е там, че ти отказваш да умреш от старост — изпищя жабокът и веднага след това цитира Конфуций: — „Човек, който остарява едновременно с теб, без да умира, става досаден.“ — След това отново погледна към мен. — „Аз пък ще гасна спокойно и уверен в светостта на душата си. Тя наднича през моите очи и прилича на цвете.“

Опасно е да поучаваш Господаря Ли с цитати. — „След като е завръщам от тъпкането на цветя, копитата на коня ми са благоуханни“ — не остана длъжник той.

Жабокът пребледня.

— Ето що, Ли Као, не съм искал да те обидя. Искам само да не ми пречат да търся Верния път, който ще ме отведе до Царството на душевната чистота. — След като се сети за тази новооткрита чистота, жабокът се въодушеви. — Махайте се! — извика отново. — Махай се, чувал със стари кокали, миришеш на греховност!

След това обърна поглед към мен.

— Махай се и ти, ходеща куло!

Господарят Ли се изправи и се поклони. Последвах примера му. След това си тръгнахме и звуците „гу-гу-гу“ постепенно заглъхнаха.

Глава 3

Пътуването до Долината на скръбта не ни отне много време. Три дни, след като се отправихме на път, се оказахме на върха на хълма, под който тя се разстилаше. Бе съвсем ранен час. Почистих с длан росата от една голяма плоска скала, седнахме върху нея и зачакахме да се разсее мъглата. Успях да забележа, че Долината на скръбта наподобяваше пукната паница, като пукнатината й всъщност бе проход към юг, чрез който се свързваше с други долини. По вътрешните стени на паницата се виеше красива пътека, обградена с дървета и цветя. Прекалено красива за моя вкус. Нито един селянин с всичкия си ум не би заделил за цветя толкова много обработваема земя, върху която би могъл да засее нещо полезно. Разточителството е нагла демонстрация на богатство и сила и винаги ме дразни.

— На селяните им плащат, за да не садят нищо — обясни Господарят Ли, сякаш четеше мислите ми. — Това е Княжеската пътека, а как се е сдобила с това име е доста дълга история — посочи с ръка към долината. — Каква е според теб — бедна или богата?

Забих мислено пръсти в земята.