Легенда за камъка

— Нито бедна, нито богата — отвърнах. — Почвата изглежда плодородна, но земята е малко. Има прекалено много скали и сипеи, а блатото откъм западната страна изглежда солено. Долината навярно може да изхрани прилично едно немногочислено население, и толкоз.

— Чудесно — отвърна Господарят Ли. — Първият феодален владетел на долината си дал сметка, че няма да може да измъкне много пари от нея, и създал прекрасен прецедент, като умрял от пиянство. Приемниците му последвали неговия почитаем пример, така че през няколко години селяните се радвали на пиршествата, съпътстващи погребенията на благородници. Как мислиш се почувствали, когато се оказало, че някой си принц Чу имал чугунен черен дроб и живял цели тридесет години?

Селяните са навсякъде едни и същи.

— И до ден днешен не са му простили — отвърнах убедено. — Сигурно и сега плашат децата си с приказки за Скъперника Чу, Стиснатият княз, а пък външните хора ще могат да познаят къде е бил погребан, като наблюдават в каква посока пикаят селяните по оризищата.

— Прав си, макар че днес малко хора разправят приказки за Скъперника Чу — каза Господарят Ли. — Мястото му било заето от приемник, трайно останал в спомените на тукашните жители. Воле, едно от твоите най-ценни достойнства е умението ти да мълчиш, когато умираш от любопитство. Ще отговоря на неизказания ти въпрос. Искаш да знаеш кой е бил Смеещия се княз. Желаеш да разбереш защо селяните и монасите, та дори и самият абат са ужасени от мисълта, че може и да се е завърнал от света на мъртвите.

Заслушах се в думите на Ли Као. Ето кратко изложение на това, което научих за въпросния господин, чийто дух все още продължава да ме навестява.

Император By Ти имал по-малък брат, княз Лю Шен, който му създавал известни неприятности. Бил блестящ изследовател на таоизма, но недисциплиниран човек. Говорело се, че неговата любезност била не по-малка от мързела му. От поведението му в двора всички благородници били на тръни и императорът решил, че е време брат му да се заеме с нещо полезно. Назначил го за управител на Долината на драконовата глава — такова било дотогавашното име на Долината на скръбта. Селяните очаквали с нетърпение идването на веселяка и не след дълго старейшините били извикани в имението на господаря.

— Скъпи приятели — рекъл им князът с очарователна усмивка. — Скъпи мои приятели! Искам от вас да засеете кратуни. Много, много кратуни. — Сетне не се удържал и започнал едновременно да пее и танцува. — Кратуни! Много, много кратуни! Много, много, много кратуни!

Един княз има право на чудатости и селяните засели наистина много, много кратуни, макар и да се чудели откъде господарят ще намери достатъчно свине, които да ги изядат. Оказало се, че не му трябвали за храна на свинете. Изсушените семена на кратуната имат свойството да горят дълго време с блестяща бяла светлина, а князът вече бил докарал специалисти, които открили значителни залежи от сол под блатото в западната част на долината. С помощта на фенери, в които светели запалените семена от кратуните, князът създал първата в света солна мина, работеща двадесет и четири часа в денонощието.

Селяните били приковани с вериги към огромни хоризонтално разположени колела. Надзирателите ги удряли с камшици, за да се движат в кръг и да вкарат по този начин в меката почва сонда, проникнала на хиляда стъпки дълбочина. Сетне, с помощта на бамбукови тръби и лебедки, солният разтвор бил извличан и прехвърлян по тръбопровод, пресичащ долината, в другия й край. От пукнатините в земята се просмуквал газ без всякакъв мирис, който лесно се възпламенявал. Разтворът се изливал върху разгорещени метални плочи, а после извлечената сол се изпращала на пазара. Камшиците денонощно плющяли върху гърбовете на селяните, които наблюдавали как князът се разхожда из мината в копринена носилка и дружески маха на всички.

Солта свършила, но князът междувременно открил неголям, но богат на метал, залеж от желязна руда. Окованите селяни били задължени да копаят безкрайни тунели, докато селянките останали привързани към колелата. Този път те били използвани за подаването на желязна руда в пещите и не след дълго металургичният завод на Лю Шен станал най-голямата забележителност в империята. Тогава именно се сдобил с прозвището Смеещият се княз. Чувството му за хумор насмалко щяло да го убие, защото се кискал почти до смърт, когато наблюдавал комичните движения на жените, привързани към колелата. Веригите им понякога се нажежавали до червено и за известно време „Танцът на селянките на княз Лю“ станал най-модното зрелище в двореца.