Легенда за камъка

Смеещият се княз отново заложил на научния си талант и изобретил химически процес, при който обработеното с киселини желязо изгубило своята крехкост. Фабриката за киселини била разположена върху един от източните хълмове. Когато отпадъчната течност започнала да се стича към долината, подобно на димяща пътека, мъдреци и учени наблюдавали какво ще се получи в момента на допира й с водите на блатото. Те веднага придобили светложълт цвят. През деня от повърхността им излизали изпарения и мехури, а нощно време сияели със странна виолетова светлина. Рибите и жабите измрели и изпълнените им с ужас очи дълго време се взирали в черните облаци, изпускани от металургичния завод. Междувременно всички околни дървета изсъхнали и птичите песни секнали. Смеещият се княз измислил няколко прекрасни шеги, свързани с новите миризми. Някои се опитали да протестират, но протестите им секнали, когато князът разтворил счетоводните книги. Печалбите били огромни.

Сетне се случило нещо, което никой така и не успял да разбере. Лю Шен внезапно изгубил интерес към правенето на пари и се завърнал към първата си любов — науката. Обявил, че ще извърши революция в медицината.

— Ще махна булото на невежеството, което покрива лечителството и ще разкрия истинската природа на нервите и тъканите! — заявил той.

Събраните мъдреци и учени били ужасени, когато князът им обяснил естеството на някои от замислените опити. Протестите обаче секнали, след като им обявил, че ще му трябват много поданици. „Много, много поданици!“ — казал, и започнал да пее и танцува. — „Много, много, много поданици!“ Мъдреците и учените започнали да танцуват заедно с него.

Близо до имението му имало пещера, която превърнал в Център за медицински изследвания. Мъдреците, които, отивали там да наблюдават опитите, или ги възхвалявали и сетне излизали да повръщат, или протестирали и се превръщали в обекти на следващите опити. Никой не поставил под въпрос медицинските способности на княза. Той очевидно бил най-вещият човек в света, когато ставало дума да се изяснява как човешкото тяло понася разтяганията, нарязванията, изгарянията и обливането с киселини. Никога дотогава човешкият организъм не бил така старателно изследван. Хората с вкус към подобни развлечения никога не остават самотни. Смеещият се княз събрал около себе си съмишленици. Нарекъл ги Веселите монаси, облякъл ги в шутовски дрехи и танцувал, и се смеел заедно с тях на лунната светлина. Понякога прекосявали долината в компанията на рота войници, за да съберат селяни за следващите опити.

Смеещият се княз бил безнадеждно полудял. По някои слухове неговият височайш брат най-сетне съобразил, че трябва да му изпрати жълт шал — императорска заповед да извърши самоубийство. Други хора твърдят, че това не било истина. Така или иначе, принцът заболял тежко. Изпаднал в делириум и непрестанно крещял и бълвал ругатни. В редките мигове на покой се подавал през прозореца, оглеждал опустошената долина и произнасял клетви, че някой ден ще излезе от гроба, за да довърши започнатото.

Най-сетне умрял и бил погребан.

— Значи, след цели седемстотин и петдесет години в Долината на скръбта отново са видени Веселите монаси в шутовски дрехи — завърши Господарят Ли. — Разногледият брат е бил убит и изглежда, че поне част от долината е била опустошена по начин, достоен за Смеещия се княз.

— Уф! — въздъхнах тежко.

— Уф, я, макар че в подобни случаи романтичната загадачност почти винаги се превръща в най-скучна проза — рече тъжно Господарят Ли. — Нека видим какво ще ни разкаже тялото на Разногледия брат.

Манастирът бе много древен и твърде голям за една малка долина. Абатът, подредил монасите си като почетна рота, очевидно бе разочарован, когато Господарят Ли отклони поканата да огледа обителта. Отклони и предложението да направи оглед на местопрестъплението. Заяви, че не би било мъдро да се заеме с аутопсия със съзнание, замъглено от предубеждения и след малко се спуснахме по дълго подземно стълбище, водещо към най-дълбокото подземие на манастира.

Навсякъде бяха запалени фенери. Помещението бе твърде силно осветено, а сенките — твърде плътни. От играта на светлини и сенки човек можеше да се замае. Когато видях тялото, положено върху огромна буца лед, дъхът ми спря. Никога през живота си не бях виждал такова изражение на ужас, изписано върху човешко лице. Изпъкналите очи и широко зиналата уста навеждаха на мисълта, че клетникът е съзрял най-страшните сцени на Ада.