Легенда за камъка

— Знаеш ли — започна мимоходом, — в младостта ми веднъж ми се случи да посетя двора на Мунча Хан. Току-що бе разгромил поредната вражеска армия и отбелязваше това с пиршество. Бе го организирал непосредствено на бойното поле. Слугите нахвърляха скъпи тъкани върху труповете, за да има къде да седнем. Мунча бе наредил да извадят неговото прословуто дърво — така и не успях да науча какво точно трябваше да символизира, — в което бяха скрити двама души с помпи. Дървото бе направено от масивно сребро, с листа, украсени със скъпоценни камъни, а в основата му имаше четири сребърни лъва, зинали над четири сребърни съда. По даден знак от устите им започна да шурти кобилешко мляко. Над тях пък имаше четири сребърни змии и от устите на две от тях потече кумис, което е също кобилешко мляко, само че ферментирало, и от него може да ти се пръсне главата. От устите на другите две потече ферментирала медовина. Когато всички се напихме, готвачите поднесоха главното блюдо. Оказа се, че това са мозъците на избитите врагове. Бяха изключително вкусни. Накарах един от готвачите да ми опише начина на приготовление, защото човек не знае кога може да му потрябва една хубава рецепта. Оказа се изключително просто. Отрязваш някому главата, изваждаш мозъка и го накисваш в солена вода. Сетне го натриваш с чесън, запържваш го за малко, обвиваш го в листа от зеле и го задушаваш за около две минути с лук, джинджифил и малко сос от ряпа.

Господарят Ли повдигна мозъка към светлината.

— Този обаче нямаше да свърши работа — отбеляза. — Собственикът му е бил болен от туберкулоза, макар и в ранен стадий. Предполагам, че Разногледият брат понякога е страдал от леко главоболие — остави мозъка върху леда и се обърна към абата. — Няма следи от отрова. Няма следи и от насилие. Нито пък от екзотични заболявания. Накратко, няма доказателства за убийство. Разногледият брат е умрял от сърдечен удар. Старецът се загледа замислено в остатъците от трупа.

— Би могло и наистина да е убийство, ако някой умишлено го е уплашил до смърт, обаче би било изключително трудно това да се докаже. Абате, когато заловим крадците на ръкописа би било по-лесно да ги съдиш за щети и загуби, отколкото за убийство. В противен случай би ни се наложило да доказваме как точно е бил убит, а едно уреждане на проблема извън съда от всяко положение би било за предпочитане. Какво ще речеш, ако за компенсация ги накараш да оправят покрива на манастира? Не съм виждал и няма да видя манастир, който да не събира пари за ремонта на покрива си.

Абатът прие с въодушевление тази идея. Господарят Ли изми ръцете си и се отправихме нагоре по стълбището. Абатът му обясни, че в миналото манастирът бил използван като крепост за отблъскване на разбойнически армии и именно поради тази причина долните етажи на сградата били иззидани от огромни каменни блокове, а на прозорците били поставени масивни метални решетки.

— Всичко стана след третото бдение — завърши разказа си той. — Бях буден и се вслушвах в тишината, тъй като исках да разбера дали брат Пан ще бие правилно камбаните. Точно тогава чух ужасяващ писък. Затичах се към библиотеката и към мен се присъединиха и други монаси. Вратите й са винаги отворени, но този път бяха затворени и залостени отвътре. Казах на монасите да донесат греда, с която да я разбием.

Вратите все още зееха разбити, а гредата лежеше в коридора. Влязохме в огромна правоъгълна стая. Покрай три от стените имаше маси, а рафтовете на четвъртата бяха изпълнени със свитъци. Книгите се съхраняваха в странични помещения. В центъра на стаята се намираше огромната кръгла маса на библиотекаря. Абатът ни показа контурите на тялото, както било намерено, грижливо очертани с тебешир. За свитъците обясни, че били наистина много стари, но без каквато и да е стойност — в тях се съдържали сведения за данъчните плащания на различните господари на долината. Няколко пъти библиотеката била посещавана от императорски чиновници, пожелали да проверят дали в нея все пак няма нещо ценно, но не открили нищо.

— Поне до момента, когато Разногледият брат открил нещо любопитно — промърмори Господарят Ли.

— Тялото му лежеше ей тук и в стаята нямаше никой — каза абатът. — Веднага разбрахме откъде са влезли разбойниците, макар и това да ни се струваше невъзможно.

Отведе ни до малък страничен прозорец, гледащ към една градинка. Железните пръти на решетката му бяха дебели колкото китката ми, но четири от тях, по две от двете страни, бяха изкривени подобно на топли восъчни свещи, за да може да се премине. Господарят Ли леко вдигна вежда и аз отидох до прозореца, и си плюх на ръцете. Опитах се да изправя изкривените пръти и цялото ми тяло запука от напрежение, но без какъвто и да е резултат. Със същия успех можех да се опитам да изправя и някой стар изкривен бор. Задъхах се и прекратих усилията си.