Легенда за камъка

— Така — рече Господарят Ли, като скръсти ръце и присви вежди. — Значи, чул си писък. Затичал си се към библиотеката. Вратата й се оказала залостена отвътре. Взели сте греда и сте я разбили. Влезли сте и не сте открили никого. Зад масата е било тялото на библиотекаря и на лицето му е бил изписан невъобразим ужас. Прътите на прозореца били изкривени от някаква невероятна сила, за да може да се влезе в помещението. Какво се случи след това?

Абатът бе започнал отново да трепери.

— Почитаеми господине, именно тогава чухме звука. Или по-точно, чуха го само някои от нас, защото други въобще не можаха да го доловят. Бе най-красивият звук на света, но едновременно и най-жаловитият. Той ни нарани и се разплакахме. Сетне започнахме да търсим източника му. Бяхме длъжни да го направим. Той ни зовеше.

Абатът излезе през прозореца и се оказа в градинката, а Господарят Ли изръмжа недоволно, тъй като множеството отпечатъци от сандали бяха унищожили всякакви възможни следи. Излязохме през една порта и разбрах, че сме се озовали на Княжеската пътека. Бе изключително красива и обградена с дървета и цветя, някои от които ми бяха познати, а други виждах за пръв път. Господарят Ли посочи едно цвете и каза, че е златна бегония, от която има не повече от три екземпляра в цял Китай. Пътеката всъщност бе просторна градина. Разбрах действителните й размери едва когато достигнахме височинка, от която можах да огледам цялата долина. Зелената ивица се виеше и по отсрещните хълмове. Господарят Ли потвърди предположенията ми.

— Наследниците на Смеещия се княз действително са били ужасени от разрушенията. Заклели се да ги възстановят дори и ако за това трябват хиляда години. Княжеската пътека била създадена, за да прикрие раните, нанесени от фабриката за киселини. Селяните от Долината на скръбта не са разглезени. Родът Лю е богат откъм земи, но не разполага с много пари. Повечето от тях обаче отиват за поддържането на Княжеската пътека и за множество благотворителни дейности.

Абатът се спря, когато достигнахме върха на нисък хълм.

— Стигнахме дотук — обясни той. — Споменах ли, че имаше пълнолуние? Бе светло и нямаше как да не повярваме в това, което видяхме. Долу в ниското, откъдето ни се стори, че идва звукът, съзряхме монаси в шутовски дрехи, които се смееха и танцуваха на лунната светлина. При нормални обстоятелства щяхме да избягаме, но звукът ни зовеше и ние му се подчинихме. Последвахме го и се доближихме до монасите достатъчно, та да различим ясно шутовските им одежди, но не можахме да видим покритите им с качулки лица. Сетне те навлязоха в гъстите храсталаци и се изгубиха от погледа ни. Малко след това прекрасният и едновременно ужасяващ звук се прекрати. Когато и ние влязохме в храсталаците, монасите бяха изчезнали. На тяхно място се бе появило нещо съвсем различно.

Преминахме през храсталаците и изведнъж застинахме.

— Да се превърна в каменна маймуна, ако трябва да повярвам на очите си — рече тихо Господарят Ли.

Смъртта бе докоснала Княжеската пътека с леден пръст. Върху площ, широка около тридесет стъпки и дълга пет пъти повече, не можахме да съзрем нито едно живо същество. Дърветата бяха изсъхнали и мъртви, без следа от мъзга, както успях да установя, след като отчупих един клон. Цветята бяха увехнали. Храстите, сякаш бяха изгорени със солна киселина. Дори и тревата не бе оцеляла и се бе превърнала в кафява пепел под краката ни. Приличаше на гробище, каквото човек можеше да види само в кошмарите си. При това линията между живота и смъртта бе отбелязана сякаш с нож. Само на педя от мъртвите растения цъфтяха прекрасни цветя, пищна зеленина докосваше кафявото мъртвило и птича песен се разнасяше само на стъпка от мястото, където не бе оцеляло дори и едно насекомо.

Господарят Ли отметна глава и се засмя, но смехът му не бе весел.

— Невероятно! — промълви той. — Абате, с Вола ще занесем образци от почвата и мъртвата растителност в Чанян, където ще им направим анализ. Няма смисъл да гадая какво се е случило, преди да разберем какво точно е предизвикало опустошението. Не се тревожи. Работата ми се вижда доста ясна и доста лесна за обяснение, и се надявам, че до една или две седмици ще съм приключил със случая.

Неговата самоувереност донякъде успокои абата, който ни посочи един покрив на отсрещния хълм.

— Княз Лю Пао се е завърнал и има желание да се срещне с вас — каза той. — Не бихте ли могли да се отбиете първо при него? Селяните…

Не довърши мисълта си.

— Селяните искат князът и гостът от големия град да огледат гроба на Смеещия се княз и да проверят дали този негодник е още в ковчега си, нали така? — прекъсна го Господарят Ли.

Абатът кимна утвърдително.

— За нас ще бъде чест да навестим както живия, така и мъртвия княз — каза Господарят Ли. — Предполагам, че и без това сте много зает, така че ако ни посочите пътя, ще се отбием първо до княза, след което ще продължим за Чанян.