Легенда за камъка

Факелът, който Лунното момче бе донесло от гробницата, лежеше върху тревата. Все още гореше. Господарят Ли ми посочи първо него, а сетне — сградата отвъд пропастта.

— Как мислиш, Воле? Би ли могъл с това нещо да улучиш онзи прозорец?

В душата ми се бяха насъбрали много силни чувства, така че реших да се освободя от бремето им. Факелът се завъртя множество пъти около оста си, преди да падне в прозореца на ателието на княза. В началото си помислих, че е угаснал, но бях сгрешил. Маслото и терпентинът са лесно запалими и след малко от ателието лумнаха весели пламъци.

— Няма за какво да се вълнуваш, княже — рече с благ глас Господарят Ли. — Стремежът към съвършенство е равнозначен на творческо самоубийство. Всеки един истински творец знае, че шедьоврите са случайни неща, които заслужават единствено да бъдат изгорени. Пък и ти си създавал красивите си рисунки не за да кажеш нещо на другите, а да постигнеш познание. Според мен, познанията ти са вече предостатъчни.

Присегна към меха си и отпи още една голяма глътка.

— А и не бих казал, че одобрявам напълно твоята цел — добави той. — Един от предишните притежатели на камъка е бил Чуан Цзъ. Та той имал ученик, който цели седем години изучавал вселенската енергия и след това решил да му демонстрира познанията си, като прекосил пеша повърхността на една река и после се завърнал обратно. Тогава Чуан Цзъ се разплакал. „Клетото ми момче — завайкал се, — за какво ти трябваше да загубиш цели седем години, за да научиш това, след като старият лодкар Мен взима само два медни гроша за същата работа?“

Господарят Ли отпи още веднъж от меха.

— Пък и левитацията понякога може да се окаже доста нездравословна. Особено за човек, свикнал да я практикува само с помощта на вълшебен камък.

Ателието гореше. Княз Лю Пао плачеше. По едно време се извърна и се затича към рисунките си с протегнати ръце. Внезапно изпищя от ужас и спря. Видях, че краката му бяха започнали бавно да се разкрачват, сякаш пътеката се бе разцепила надлъж на две. Пристъпи неуверено и в едната, и в другата посока и след това извърна към мен побелялото си лице.

— Воле, накъде да вървя? Къде е пътеката?

— Не знам, княже, не я виждам повече! Виждам само въздух! — отвърнах.

Краката му се разкрачваха все повече и повече. Всеки момент можеше да падне, така че изпищя и отскочи наляво. Стъпи върху солидна пътека от енергия и започна да бяга. Успя да направи две крачки напред, но не и третата. Понякога в сънищата си все още виждам как една рошава глава се устремява надолу и чувам как ехото отвръща подигравателно на един изпълнен с ужас писък, последван от глухия звук на тяло, стоварило се върху острите скали.

Господарят Ли отиде до ръба на пропастта и погледна надолу.

— Много жалко — каза. — Този човек не беше лишен от талант. Щеше да се справи блестящо с украсата на покани за вечеря.

Глава 26

Дъното на пропастта все още се мержелееше пред очите ми, така че се отпуснах на тревата и скрих глава между коленете си, докато стомахът ми престане да се бунтува. Лунното момче бе седнало до Утринната скръб и стискаше хладната й ръка. Господарят Ли направи недоволна гримаса. Оказа се, че не князът е причината за нея.

— Когато някой ден ми направят аутопсия и отворят черепа ми, ще открият изпъздяла ряпа, представяла се за мозък — каза той кисело. — Все още не мога да проумея този странен случай.

Погледнах го удивено. Дори Лунното момче откъсна за малко поглед от Утринната скръб.

— Би трябвало да сме безмозъчни като стоножки, за да не сме разбрали досега, че човешкото участие в тези събития бе почти чиста случайност. Цялото обяснение трябва да се търси в камъка.

Започна да се разхожда напред-назад с ръце, стиснати на гърба. Спря се и отправи поглед към Небесата.

— Как, по дяволите, очаквате тъпите човешки същества да успеят да ви разберат? — попита той без всякаква почтителност и благочестие и отново започна да се разхожда.

— Древните отдавна се отказаха да разбират — промърмори Господарят Ли. — След като наблюдавали две хиляди години как огънят превръща материалното дърво в нематериална пепел и в светлина, обявили Първия закон на таоистката наука — материални вещи не съществуват. Пет века по-късно обявили и Втория закон — материята се състои от преплитанияна чиста енергия, наречена чи, и на силата на движението, на име ши. След още пет века обявили и Третия, закон и сетне се отказали от измислянето на повече закони. Спря се за миг и ни погледна.

— Може и да не ми повярвате, но тези закони не са напълно лишени от смисъл. Волът и нашият покоен приятел илюстрираха блестящо Първия и Втория закон, като настроиха своите чи и ши към тези на предполагаемо нематериалния въздух. Сънят на Вола пък за изпълнената с енергия оранжева глинена топка неизбежно ни кара да се сетим за Третия закон — енергията може да се контролира, ако се съблюдават класическите правила.

След тези думи Господарят Ли възобнови разходката си.