Легенда за камъка

— Волът бе сънувал, че глинената топка се движи по определен начин. Третият закон гласи, че и най-нищожното парче глина е длъжно да настрои своите чи и ши в съзвучие с тези на съвършеното парче глина. Енергията на звездите трябва да хармонира на енергията на съвършената звезда. Всяко растение, животно, насекомо, капка вода, прашинка, дори и най-нищожното творение има класически еталон, който трябва да следва. Именно тези еталони са тухлите, от които е изградена бариерата за сдържане на хаоса, наречена Небесната стена. Е, именно след като са стигнали до това познание, древните са се отказали да търсят по-нататъшните тайни на вселената. Следващата стъпка, която би трябвало да се извърви, е осмислянето на самата природа на вселенската енергия като цяло, а това нещо въобще е извън възможностите на човешкия разум.

Господарят Ли се спря и размаха пръст за по-голяма убедителност.

— Едно нещо е ясно — в света няма нищо по-важно от поддържането на целостта на Небесната стена. Нищо! Вселенските стихии са толкова страшни, че ако стената се срине и престане да изпълнява функцията си на сдържаща преграда пред хаоса, самата вселена няма да просъществува и миг. Грижата за поддържането на стената е на богинята Ну Куа и щом тя пожелае нещо, неизбежно го получава. Поради някакви неведоми на нас причини е поискала камък с някакъв недостатък. След като не могла да отстрани недостатъка, решила да пусне камъка в скута ни.

Господарят Ли седна между мен и Лунното момче и взе от него двете късчета от камъка. Напасна ги към парчето, отнето от княза, и надигна камъка срещу слънцето.

— Видяхте ли недостатъка? Ето го — тънка златна жилка. Златото само по себе си е прекрасно нещо, но за един камък е страшен недостатък. Особено когато ти предстои да градиш стена.

Чак сега успях да забележа едва видими жълти жилки точно на местата, където камъкът се бе счупил.

— Според една от хрониките на Небесата и Земята богинята в края на краищата се отървала от камъка, но от допира с нея той се сдобил с душа — промърмори Господарят Ли. — Двама велики философи по-късно го използвали за мастилница, като благодарение на небесния допир изпод ръката им излезли божествени неща. Княз Лю Пао пък използва камъка на боговете, за да сътвори хубави рисунки. Мисля си дали…

Господарят Ли спря в средата на изречението и внезапно, сякаш осенен от някаква мисъл, се зае да съединява трите парчета от камъка с ремъка, смъкнат от шията на княза. Отвори меха си с вино и потопи камъка вътре. Минута след това го извади оттам, свали ремъка и постави камъка върху тревата. След това надигна меха и успях да видя как цялото му тяло потрепери от върховно удоволствие. Очите му бяха изпълнени с почтителност, когато отново ни погледна.

— Велики господарю на нефрита, ако в Небесата се пие точно това, имай добрината да ме оставиш достатъчно дълго време тук, за да успея да стана светец! — прошепна той.

Двамата с Лунното момче също отпихме по малко. Простото вино от Хайнин се бе превърнало в нектар на боговете. За да успея да опиша усещанията си, би трябвало да постигна някакво божествено откровение.

— Нека после някой само ми каже, че не знам какво нещо е изкушението! — възкликна Господарят Ли. — Започна ли да произвеждам езера от това питие, ще ме обожествят на място.

Промяната във вкуса на виното оказа най-силно въздействие върху Лунното момче. Побледня като смъртник и бе обхванат от силна възбуда. За миг предположих, че ще се разплаче обаче изведнъж се сетих, че той никога не бе плакал. Лунното момче не бе плакало и при смъртта на Утринната скръб. Господарят Ли го огледа замислено.

— Знаете ли, не е изключено да допускам една и съща грешка за втори път — каза. — У княза не прозрях очебийното, може би защото се оказа твърде просто. Сега пък може би се напъвам да разбера нещо, което просто не се нуждае от разбиране. Може би ни е достатъчно да знаем, че в момента богинята Ну Куа духа отчаяно за късмет върху заровете си преди последното хвърляне. Дано да й се паднат царици. Камъкът наистина ще да е един от най-важните предмети в цялата вселена. Защо й е иначе на богинята да отделя чак толкова голямо внимание на Лунното момче?

Лунното момче го погледна удивено. Също и аз. Старецът отметна глава назад и се смя, докато му потекоха сълзи.