Легенда за камъка

Лунното момче доближи устни до шепите си. Гърлото му започна силно да трепти и сърцето ми се сви, когато един звук, изпълнен с неописуема красота, надежда, копнеж и горест започна да изпълва пространството между скалите.

Кун… Шан… Чуе…

Господарят Ли мигновено отскочи встрани, но реакцията му бе твърде забавена в сравнение на тази на камъка на княз Лю Пао. Той буквално изхвърча от ръцете на княза и се понесе към Лунното момче. Ремъкът, на който бе завързан, се изопна на врата му и започна да го влачи зад себе си.

Толкова съм глупав, че едва тогава съобразих какво ни кроеше князът. Пропастта бе едва на няколко стъпки от нас. Дъното на бездната, разположено на не по-малко от двеста стъпки под нозете ни, бе осеяно с остри скали. Княз Лю Пао се опита да запази равновесие и след това падна в пропастта. Затворих очи, и когато ги отворих отново станах свидетел на чудо. Князът бе стъпил в празното пространство. Вървеше свободно в пустотата, като цялото му внимание бе съсредоточено единствено върху камъка, който се опитваше да притегли наново към себе си. Погледна ни насмешливо.

— Ли Као, нима наистина не ти дойде наум, че ще съм подготвен за това? — попита подигравателно. — Не допускаш ли, че все пак съм успял да науча едно-друго от камъка и от формулите и схемите на моя прародител? Самохвалството ми е противно, но едва ли има друг човек във вселената, който да познава по-добре от мен енергийните й полета.

Посочи сандалите си, стъпващи върху въздуха.

— Стъпил съм върху пътека от чиста енергия, способна да издържи и тежестта на десет слона — поясни той. — Стига, разбира се, слоновете да са в състояние да я виждат. Искрено се надявам да притежаваш тази способност.

— Поне един от нас я притежава — отвърна спокойно Ли Као.

— Имаш предвид Вол Номер Десет ли? — попита князът. — Съгласен съм, че нито един жив човек не би могъл да се спусне по тази стръмнина и след това да изкачи отсрещната, ако не притежава това умение. Очевидно, когато преди време Волът те пренесе от единия връх на другия, е стъпвал върху пътека от енергия. Като тази, върху която аз вървя сега.

Господарят Ли се покатери върху гърба ми. Князът в отговор се ухили още по-широко.

— Това е била всъщност причината да си го представиш в огледалото на Ада като новороден — продължи князът. — Човек може да върви по въздуха или ако въобще не си дава сметка за това, или напротив, ако е съвсем наясно за причините за тази възможност. Не съобрази ли, че при тогавашното преминаване на Вола имаше силна мъгла? Колкото за познанията му за същността на това явление, не съм напълно убеден в тях.

Князът докосна с устни края на камъка, който междувременно бе успял да улови, и от него се роди звук. Бе толкова силен и чист, че наистина разкри цялата му вълшебна същност.

— Елате… при… мен… — запя камъкът. — Елате… при… мен… Невидима сила ни повлече заедно с Лунното момче към ръба на пропастта. Не забелязах никаква пътека от енергия. Видях само скали, остри като зъбите на акула, на двеста стъпки под нас. От ужас се разтреперих като парцалена кукла. Нямах избор. Трябваше да се подчиня на повика или да умра. Направих крачка напред и стъпих в нищото.

Лунното момче не се помести. Гръклянът му вибрираше с все сила и по лицето му се стичаха струйки пот. Случи се нещо изключително. Той започна да възпроизвежда звука на камъка, като в същото време обаче вплете в него друг звук. Бе звук, изпълнен със слънчева светлина, дъжд, сняг и топлия уют на малка къщичка. Песента, която Утринната скръб бе изпяла за старата Тай Тай, но сега я пееше за мен. Утринната скръб ме зовеше и се изненадах от това, че не бях забелязал пътеката по-рано. Та тя беше точно пред очите ми, на не повече от шест стъпки от върха на моя сандал. Стъпих уверено върху нея и разтворих ръце, за да прегърна Утринната скръб. Успях само да стрелна изкривеното от ужас лице на княза и едва долових шумоленето, съпровождащо появата на блестящ нож в ръката на Господаря Ли.

Песента на Утринната скръб смени посоката си и сега се разнесе откъм гърба ми. Извърнах се като сомнамбул и уверено закрачих по пътеката от чиста енергия, мека и равна като килим. Господарят Ли тихичко се смееше, кацнал на гърба ми. Засмя се с все сила едва когато краката ми отново стъпиха върху тревата и камъните. Лунното момче се хвана за гърлото и припадна от изтощение, а Господарят Ли скочи на земята.

Звуците се бяха прекратили. Върнах се към действителността и погледнах в посока на княза, стъпил върху разредения въздух в средата на пропастта. Лишен както от камъка, така и от лицемерната си учтивост, бе разкрил същността си. Видях само едно зло себично човече, наподобяващо ужасена маймуна.

— Нямаше от какво да се боиш, княже. Нима наистина допусна, че ще взема да прережа глупавото ти гърло? — попита Господарят Ли и освободи камъка от ремъка, който бе отрязал от шията на княза. — Защо хората винаги ме смятат за брутален убиец? — запита се жаловито. — Поне брутален не съм.