Легенда за камъка

— Признавам, че сгреших в първата си оценка на Утринната скръб — каза. — Тогава си помислих, че е била прислужница на Ту Ван при някое от предишните си превъплъщения. Истината е, че тя никога не е напускала това си превъплъщение. Ту Ван я пронизала в гърдите с иглата си за коса. Благодарение на каменната люспица, достигнала сърцето й, тя оживяла. Сетне войниците, след като я ударили с камък в главата, погрешно я взели за мъртва. Камъкът обаче я съживил и момичето се отправило да броди по света, лишено от памет. Този свят е твърде опасен и твърде жесток към младите хубави момичета. Сетне Тай Тай я открила, окървавена и в безсъзнание, и я прибрала при себе си, дала й покрив и име.

Господарят Ли стисна рамото на Лунното момче, после и моето, и отново седна до меха си с вино.

— Не оплаквайте Утринната скръб — каза тихо. — Нали си спомняте как в безсъзнание, се опита с песен да облегчи болките на старата дама? В сърцето си е носила дар от Небесата, който всъщност не й се полагал. Могла е да стане най-уважаваната и знаменита дама в историята, но кражбите на са й били по сърце. Нямам представа как точно е прекарала странния си скитнически живот, нито пък по какъв начин се преместваше от едно съществуване в друго, без да разбужда паметта си. Знам само това, че цели седем века и половина тя е отказала да открадне каквото и да е от Небесата и че сега в Ада я посрещат с най-високи почести. Тъй като с влога си може да закупи половината от владенията му, няма как да не й предложат да се изкачи на Кун Лун и да седне в нозете на Великия господар на нефрита. Боя се, че княз Лю Пао едва ли ще успее също да се устрои там.

Очите му бяха изпълнени с хладина и презрение, когато погледна княза.

— Той вече уби петима души само и само да може да продължи да потапя четката си в мастилницата на Небесата, да рисува божествени картини, благодарение на вълшебното докосване и сетне да ги пробутва като собствени — Господарят Ли изжабурка устата си с вино и го изплю. — Лъжа и измама! Позлата, нанесена върху гнилоч и украсена с лъжи. Лицето на княза побеля от обида.

— Нима наистина мислиш така, старче? — прошепна той. — Нима действително оценявяш така творчеството ми? — князът вече бе почервенял. — Та тези картини са си мои! Никому не съм ги показвал! За каква измама може да става дума?

— Става дума за мастурбация — поясни спокойно Господарят Ли. — В твоя случай би могла да се окачестви и като изнасилване.

— Създавах рисунки, за да открия пътищата на вселенската енергия! — изкрещя гневно князът. — Отвратителният ми прародител потърси истината в реки от кръв. Аз се опитах да я издиря чрез безвредни бои. А, ако щеш да знаеш, дори и Смеещият се княз е бил на прав път в своите философски търсения! Знаел е към какво се стреми за разлика от теб, дето си пилееш времето за разрешаването на дребни загадки, подхождащи повече за малки деца!

Господарят Ли отпи дълбока глътка и след това си обърса устните с брадата.

— Не бих окачествил загадката на камъка като дребна — рече спокойно. — Иначе признавам, че вижданията ми за света са наистина донякъде детски.

Князът бе започнал да възвръща нормалния цвят на лицето си. Надигна кесията и отпи от нея, след което доволно се отпусна.

— Детски ли, казваш? По-скоро са старовремски — каза пренебрежително. — Всъщност всичко, което вършиш, е старовремско. Кой друг би хукнал да обикаля в наше време цял Китай, та дори и да слиза в Ада, за да се доближи до истината чрез собствените си преживявания, а не като се опре върху обективните проучвания на цяла една армия от изследователи? Вижда се, че приемаш съвсем сериозно народните предания за богове и богини, а и интересът ти към самия камък е пробуден от буквалното възприемане на глупостите, изложени в идиотските летописи на Небесата и Земята. Ех, Ли Као!

Велик човек си наистина, обаче — казвам ти го с най-голямо уважение — продължаваш да си жива антика, неспособна да се откъсне от отдавна мъртви ценности и практики.

Князът се засмя и повдигна своя камък. Видях, че го е завързал за шията си с ремък. Сребърната паничка за боя, с която дотогава го бе прикривал от погледа на непознати, демонстративно бе оставена непосредствено до него. Господарят Ли се наведе към мен и прошепна нещо на ухото ми. Аз пък прошепнах нещо на ухото на Лунното момче.

— Каза да имаш готовност да изтръгнеш от камъка звука на душата му. Той ще ти даде знак кога.

Лунното момче се опита да фокусира погледа на разплака-ните си очи. Пръстите му започнаха да треперят, когато взе камъка в ръце.

— И знаеш ли, все пак има някои удоволствия, които са недостъпни за ходещите антики с малки недостатъци на характера — продължи князът. — Като например чистият звук на пълната невинност. Е, ако бъда справедлив, ще трябва да призная, че и половината от селяните и монасите също не са в състояние да чуят песента на камъка. Струва ми се обаче, че на това разстояние и като имаме предвид отражателната способност на скалите зад нас…

— Почвай! — изкрещя Господарят Ли.