Легенда за камъка

Господарят Ли чевръсто скочи от гърба ми и хвърли повторно поглед върху тунела, през който бяхме дошли. Нареди на Лунното момче да повдигне факела си и огледа внимателно цялата структура, крепяща тавана. Погледът му издаваше професионализма на строител. Отиде до централния подпорен стълб откъм лявата стена. И той бе пукнат в средата.

— Воле, можеш ли да строшиш това нещо? — попита.

— Вижда ми се старо и крехко — отвърнах. — Не смяташ ли обаче, учителю, че ако и тук пропадне един тунел, след като един вече се срути, това би застрашило цялата конструкция? Онова смахнато момиче е още там, а и князът може би е все още жив.

— Направи го — нареди Господарят Ли.

— Почитаеми учителю…

След като срещнах погледа на Господаря Ли си затворих устата, тъй като не подобаваше не един Вол Номер Десет да противоречи на такъв велик човек. Натиснах стълба с рамо, но се оказа, че съм недооценил неговата древност. Поддаде още при първия ми напън и насмалко щях да се нанижа върху остатъка, стърчащ от пода. Господарят Ли скочи на гърба ми, Лунното момче взе тялото на Утринната скръб и се понесохме с все сили напред. Чувахме единствено пращенето на трошащото се дърво и грохота на падащите камъни, но ушите на Лунното момче бяха доловили още един звук. Видяхме как отвори уста и посочи уплашено с пръст нещо над главите ни.

Непосредствено пред нас на тавана на цялата пещера бе започнала да се образува дълга пукнатина. След това от него се сринаха със страховит грохот около сто тона скална маса и препречиха пътя ни към спасителното стълбище. Реката сякаш за миг се върна назад по течението си вследствие на огромната приливна вълна. Господарят Ли ме стисна за рамото и посочи с ръка напред. Разбрах, че единствената ни надежда бе да се завърнем при стълбището, водещо към официалната гробница. Лунното момче бе дало да се разбере, че по-скоро щеше да загине заедно с тялото на Утринната скръб, отколкото да го остави в пещерата. Устремихме се напред. Контурите на тавана на пещерата сякаш се бяха превърнали в зловещи усмивки. Заваляха камъни като градушка, а черната река побеля от пяна. Стените на пещерата започнаха да треперят, а подът й се заизвива като гърба на буен кон. От всички странични проходи изригнаха облаци от прах и трески.

Покатерих се първо върху една огромна протегната ръка, а сетне се оказах върху самото туловище на падналия японски бог на мъртвите. Пътят ни бе осеян със срутили се статуи. Гилгамеш все още стискаше лъва, но Анубис вече се търкаляше в прахта. Зловещият тътен не преставаше. В земята се разтвори огромна пукнатина, в която внезапно се озоваха Тот и Амент и изчезнаха. Успяхме да отминем огромната статуя на Озирис, непосредствено, преди да падне и да се разбие на парчета. Главата и сърцето ми не преставаха да повтарят думите от една песен.

„По-бързо… по-бързо… Ето ги гарванът и реката…“

Гарванът наистина се появи. Със сетен дъх го заобиколихме и влязохме в спасителния тунел. Стълбището все още бе на мястото си, но стените му започнаха да се доближават и отдалечават от нас, докато го изкачвахме и съм сигурен, че това съвсем не бе плод на въображението ми. Най-сетне стигнахме до мраморното преддверие с четирите врати. Статуите все още си стояха на мястото и Господарят Ли, без да губи и секунда, изтръгна порцелановия съд от ръцете на божеството с ястребовата глава. Рамките бяха започнали да се изкривяват с прашене, но все пак нужната ни врата се отвори достатъчно, кокото да се промушим през нея. Целият тунел бе препълнен с прашни облаци, така че ми се наложи да търся страничните проходи пипнешком.

Единствените известни ни изходи оттам бяха пързалката и стълбището, водещи обратно към реката. За наше щастие предположението на Господаря Ли, че самата символика на ястреба би трябвало да говори за наличието на път, по който веселите монаси да докарват уловените от тях селяни, се оказа вярно. Извадихме късмет. Препънах се в първото стъпало на едно стълбище и започнах да го изкачвам. Не след дълго обаче отново се изправихме пред зазидана стена.

Господарят Ли скочи от гърба ми и започна да я опипва. Огледа и страничните стени и изведнъж с рязко движение измъкна нещо от една от тях. Появи се процеп, през който съзряхме синьо небе, ярко слънце и бели облаци. След малко се стоварихме изнемощели върху зелената трева. От отвора на тунела продължаваше да излиза прах, така че се надигнах и затворих вратата, умело замаскирана в скалата. Тътенът отслабна, но земята под нозете ни продължи да трепери. Оказахме се върху десния рог на Дракона. Под нас се простираше стръмната пропаст, от другата страна на която се намираха левият рог на Дракона и имението на княз Лю Пао.