Легенда за камъка

Нещо не бе наред. Това ми бе подсказано от моя инстинкт, не от разсъдъка ми. Бавно огледах пещерата. Изведнъж се сепнах. Въже? Въже, което да е оцеляло седем века и да не е дори напрашено. Направих няколко стъпки напред, за да огледам отвсякъде пукнатия стълб. Тъкмо тогава видях, че въжето продължаваше към един отвор в отсрещната стена на пещерата и, нещо повече, бе започнало да се издига и опъва. Изругах и замахнах бързо с брадвата си. Твърде късно обаче. Секунда преди наточеното й острие да го среже, то се изопна докрай и прогнилият древен стълб се счупи на две.

И останалите дървени стълбове запротестираха с пращене. Наклониха се и изведнъж целият древен таван се спусна с две стъпки надолу. Другите изтезавани от внезапното напрежение стълбове застенаха и след това се разчупиха с шумни трясъци. Остри късове дърво се понесоха из пещерата, подобно на страховити копия. Започнаха да падат камъни и в миг цялата структура, поддържаща тавана, започна да се спуска застрашително. Направих рязък скок напред, вдигнах ръце и ги притиснах към заплашително провисналата централна носеща подпора. Нямаше как да я повдигна обратно нагоре, разбира се, но поне можех да я задържа.

— Бягайте! — изкрещях.

Хвърлих поглед назад и разумът отказа да повярва на това, което съзряха очите ми. Това не можеше да е вярно. Просто не можеше да е вярно. Вярното беше друго — че някой ден една колиба в Пекин щеше да се изпълни с весел смях, един стар мъдрец щеше да запее „Горещата пепел“и да отпуши поредна кана с вино, докато през това време младата му съпруга щеше да се шмугне в пристройката, за да погостува на Вол Номер Десет, сетне пък Лунното момче и князът щяха да ни навестяват през някой и друг месец, а после…

После сърцето ми повярва в това, което виждаха очите ми, и се вледени. Лунното момче бе взело Утринната скръб в прегръдките си и този път нямаше да я спаси нито едно лекарство. Къс дърво, дебел най-малко педя, изстрелян със силата на катапулт, стърчеше от гърдите й и сега тя бе не по-малко мъртва от Ту Ван. Лунното момче очевидно бе решило да не позволи тялото й да бъде размазано от напиращата да се срути върху нас земна маса, взе я в ръце и се отправи към изхода. Не видях нищо повече, тъй като очите ми бяха вече замъглени от сълзи. Таванът продължи да стене, сякаш се измъчваше от това, че трябва да полага усилия, за да ме смачка. Ако помръднех, цялата конструкция щеше да се срути. Нечия ръка докосна рамото ми.

— Тежестта равномерно ли е разпределена? — попита Господарят Ли.

— Не — изстенах. — Наклонена е напред.

Господарят Ли бързо отиде при древните рафтове за инструменти. Сред тях имаше дебели и яки на вид лостове, и след миг той се завърна при мен с един от тях. Подпря го под гредата и след миг донесе още един, който постави откъм другата ми страна. Едва след това успях да присвия колене, отпускайки се колкото мога по-бавно. Носещата греда бе започнала да трепери като живо същество и нямаше да издържи още дълго, преди да се разцепи на две. След малко докосна краищата на двата лоста.

Господарят Ли бе заел позиция до изхода от пещерата. Внезапно се отпуснах, направих рязък скок напред и успях да достигна отвора секунда преди мига, когато гредата се счупи на две. Господарят Ли се метна на гърба ми и се понесох напред с все сили. Трясъкът на срутващия се таван насмалко не ни проглуши. Целият тунел започна да трепери, от тавана се поръси прах, а от гредите и стълбовете отново полетяха трески. Почти нищо не виждах от праха, но нейде пред нас проблесна светлинка. Лунното момче с едната си ръка държеше тялото на Утринната скръб, което бе преметнал през рамо, а с другата ни махаше със запален факел.

И преди бях имал случай да видя как Господарят Ли използва невероятната си памет при придвижване в лабиринти, и сега той отново я демонстрира. Завихме последователно през втория отвор откъм дясната страна, сетне през третия откъм лявата и продължихме уверено напред независимо от това, че звукът на сриващите се камъни от тавана наподобяваше рева на тигри. Прекосихме още един тунел и се оказахме при басейна. След миг продължихме през тунела, откъдето бяхме дошли, и внезапно спряхме.

Вибрациите бяха разтърсили цялата подземна конструкция и някои от таваните се бяха оказали по-слабо укрепени от други. Тунелът, откъдето трябваше да се придвижим към пещерата на смеещите се монаси, се бе срутил.

— Господарю Ли, в тази посока чувам течаща вода! — извика Лунното момче. — Това ще да е реката!

Този път ни поведе Лунното момче, което се ориентираше по звука. След още няколко тунела започнахме да го чуваме и ние с Господаря Ли, и не след дълго изпълзяхме през един отвор, за да се стоварим до брега на подземната река. Бяхме в огромната централна пещера. Факелът на Лунното момче освети главата на първата статуя, която бяхме видели при идването си — Йен Ван Йе, бившия главен управител на Ада. Значи, следваше да се намираме съвсем близо до стълбището, което щеше да ни отведе до Княжеската пътека и до спасението.