Легенда за камъка

Плътта бе така прогнила, че на Господаря Ли почти не му се наложи да използва ножа си. По-скоро изгреба, отколкото изряза мършата и извади от гърдите гладко и плоско парче от камък. Внимателно го изми в съда с олио и сетне го избърса с дрехата си. Уплаших се, когато видях че държи камъка в голите си ръце. Предполагам, че съм очаквал ноктите му да порастат с една стъпка или тялото му да обрасне с черна козина. Срещнах погледа му и потърсих следи от лудост в него. Вместо това видях поток от сълзи. Когато прозвуча, гласът на стареца бе изпълнен с нежност и доброта.

— Наистина ли е зъл камъкът? Воле, прецени сам дали е така.

Подаде ми камъка и аз го поех рефлекторно и без да се замисля. Всичко стана много бързо. Изстенах и щях да изтърва камъка, ако пръстите на Господаря Ли не се бяха сключили над моите.

— Не се бой — каза тихо.

Камъкът бе топъл. Камъкът бе изпълнен с живот и вътрешната му енергия пулсираше като сърце. От краищата на пръстите ми започна тръпка, която изпълни цялото ми тяло. Обхвана всичките ми нерви, подобно на вълшебен тоник, и умората ми напълно изчезна. Почувствах се като цветна пъпка, готова да разцъфти. Господарят Ли ми даде знак да подам камъка на двамата ни спътници. Пое го Утринната скръб, която започна веднага да плаче, макар и на лицето й да се появи усмивка. Когато Лунното момче взе камъка, побеля като платно и веднага го притисна до гърдите си, сякаш искаше да го слее с тялото си.

Господарят Ли взе камъка и го доближи до светлината на факела.

— Авторът на „Сънят в червената стая“ не е виждал камъка и съм готов да се обзаложа, че просто е прочел вестта за съществуването му в Летописите на Небесата и Земята. Всъщност злото е било съсредоточено в цветето, обаче Цзао Суе Чин го е приписал на камъка единствено заради странната реакция на двамата велики мъже, които някога са го притежавали. И Самият Су Ма Чиен никога не е докосвал камъка с пръст, но независимо от това също го е окачествил като въплъщение на злото, подвеждайки се от реакциите на Лао Цзъ и Чуан Цзъ. Ако Су Ма Чиен не е бил под такова напрежение, навярно е щял да обърне по-голямо внимание на формата на камъка и да стигне до различен извод.

Господарят Ли се усмихна и цитира Су Ма: „Плосък и гладък с обла вдлъбнатина в единия край.“ Какво загатва това описание?

На мен и на Лунното момче не ни загатна нищо. Очите на Утринната скръб обаче светнаха.

— Плоската и гладка повърхност е била подходяща, за да се стърже върху нея пръчка туш. Във вдлъбнатата част пък прахът се смесвал с вода. Камъкът е представлявал самородна мастилница — каза тя.

— Умно момиче! Камъните, които благодарение на естествената си природна форма могат да се използват за мастилници, високо се ценят. Този камък някой го е подарил първо на Лао Цзъ, а после на Чуан Цзъ. Какво ли не бих дал, за да мога да видя лично как тези двама велики мъже са го използвали за първи път — каза Господарят Ли. — Когато са потапяли четчиците си в туша, без да знаят са влизали в допир с камък, докоснал се до самите Небеса, и сетне са наблюдавали с изумени очи божествените знаци, излезли изпод ръката им. Могли са да премълчат това и да припишат написаното на собствения си гений. Изкушението им да направят това ще да е било огромно. При все това и двамата са намерили сили да извикат: „Зло!“и да захвърлят камъка. Всеки, който е научил това, е могъл да предположи, че те имат предвид самия камък, а не изкушението, което той е пораждал.

Прибра парчето камък в кесията си и грижливо я пристегна с кожено ремъче.

— Това е само едно от парчетата. Има още две — каза мрачно. — Когато Смеещият се княз е напуснал света на мъртвите вече е бил напълно лишен от разум и не е бил в състояние да планира разумно каквото и да е. Не, мисленето е дело на някой друг. А и някъде тук се намира човекът, който държи в плен княз Лю Пао. Освен ако…

Разбрахме подозрението му преди да довърши мисълта си. С побелели и напрегнати лица свалихме качулките от главите на веселите монаси. Една след друга, до една. Видяхме единствено бели черепи, или още не напълно разложени мъртвешки глави, по които бяха останали кичури коса или парчета кожа. Лунното момче насмалко не получи сърдечен удар, когато от празните очни кухини на един череп някой му смигна. Миг след това обаче от кухия череп излетя уплашен прилеп. Каквото и да се бе случило с княза, поне не се бе превърнал във весел монах.

Взехме факлите си и започнахме да оглеждаме пода. Търсенето ни отне близо час, но най-сетне Лунното момче възкликна доволно и се наведе. Бе открило червен пискюл до изхода на един от страничните тунели. Отново стиснахме ръце и се отправихме на път. Както и преди, колоната се водеше от мен, а тилът ни се прикриваше от Утринната скръб.