Легенда за камъка

Господарят Ли нареди на Лунното момче да застане пред Утринната скръб и се отправихме обратно към перваза. Церемонията продължи точно според предсказанията му. Монасите един след друг отиваха до трона, прегръщаха водача си, изваждаха по един свитък от урната и сетне с танцова стъпка го предаваха на помощника му. Той пък ги прочиташе шумно с престорено щастлив и дрезгав глас. Шегите бяха съвсем просташки и не показваха нито остроумие, нито въображение. Например изразяваха пожелания за мариноване в бъчва със силно вино или за превъплъщение във възглавница в публичен дом. Всяка една от тези глупости биваше съпроводена с изблици от шумен смях.

Очите на всички бяха вперени в човека на трона и в неговия помощник. Незабелязано се промъкнахме иззад една скала и се присъединихме към процесията. Единственият ни проблем бе имитирането на танцовата стъпка на смеещите се монаси, която бе удивително скована. Редицата се приближи плътно към своя водач.

— Брат Пъпчив задник пожела да бъде озлочестен от Трансцеденталното прасе! — изрева помощникът.

Дори и на това нещо се реагира със смях. Наближаваше нашият ред и сърцето ми се сви, когато Лунното момче се доближи до трона. Знаех, че е смело, но лицето му бе почти позеленяло. Успя да прегърне набързо водача без затруднения и занесе свитъка си на помощника. Утринната скръб бе не по-малко уплашена, но също се справи. Беше ред на Господаря Ли.

Мога да се закълна, че дори и неговата сбръчкана кожа бе леко позеленяла. Танцувайки, протегна ръце за прегръдка, при което дясната му длан внезапно докосна сърцето на водача. Сетне с незабележимо движение на китката си отвинти тока на подметката. Взе си свитъка и отиде при помощника. Беше мой ред. Внезапно разбрах защо моите спътници бяха позеленели. Водачът очевидно не се бе къпал поне шест месеца. Пристъпих още една крачка и реших, че не се е къпал шест години. Или шестдесет години.

Господарят Ли бе пресметнал добре докосването си. Главата зад хартиената маска се бе отпуснала безжизнено върху облегалката на трона. Малкото острие очевидно не бе предизвикало никакво кръвотечение. Почувствах облекчение от това, че нямаше да ми се налага да удушвам този негодник. Взех си свитъка и продължих да танцувам, когато помощникът за пръв път измени ритуала. Очевидно, на последния в редицата се полагаше изпълняването на някаква церемониална функция.

— Последният ще бъде пръв! — изрева помощникът. — Ще удовлетворим желанието на любимия ни брат да започне инспекцията заедно с нашия водач.

Огледах се, но не видях никъде каляска или носилка. Съобразих, че при древните церемонии ще да е било прието да се носят водачите на гръб. Господарят Ли, Лунното момче и Утринната скръб бяха така плътно притиснати от монасите, че нямаше да могат да ползват оръжието си. Господарят Ли успя само да вдигне вежди към Небесата, когато двама едри монаси се доближиха до трона и подхванаха водача.

Имахме късмет. Светлината на факлите не бе дотам силна, хартиената маска върху лицето на водача не се бе свлякла, а и неговата отпуснатост можеше да се обясни и с пиянство. За миг се оказах натоварен с труп, чиято глава се люлееше върху рамото ми, докато ръцете му бяха провиснали от двете страни на шията ми. Задържах го за безжизнените крака и се помолих на съдбата да се сбъдне очакването на Господаря Ли и да ни отведат до княза.

— Тиен Куан Су Фу! — изкрещя помощникът. — Пратеникът на Небесата носи щастие! Бийте камбаните! Бийте гонговете! Пуснете прилепите! Нека всички танцуват и се радват! Празникът на смеха започва!

— Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! — започнаха да се смеят монасите и веднага потеглихме.

От силния кънтеж на барабани и гонгове ме заболяха ушите. Бяха отворени клетки, от които хиляди ужасени прилепи запримигаха срещу силната светлина.

— Танцувайте! Танцувайте! Танцувайте! Нека радостта бъде наша кралица в деня на Празника на смеха! — продължи да крещи помощникът.

Успях да хвърля поглед назад, колкото да забележа, че Господарят Ли, Лунното момче и Утринната скръб са така плътно притиснати от монасите, че не им остава друго, освен да танцуват заедно с тях. Грубата какофония на камбаните и гонговете напълно дезориентира прилепите. Започнаха да се блъскат срещу стените и тавана и не след дълго пространството около нас се оказа обсипано от малки космати телца.

— Смейте се! Ликувайте! Нека камбаните бият по-силно! Нека полетят още прилепи! — изкрещя помощникът.

Трупът, който мъкнех, бе започнал да се вцепенява удивително бързо. Ръцете му бяха започнали да притискат шията ми и от двете й страни и ми ставаше трудно да дишам. Опитах се да наместя тежестта му по-удобно, но няма нещо, което да може да се намести по-трудно от труп. Трупът е нещо като чувал с храна, само дето има ръце и крака, които правят носенето по-неудобно.

— Ликувайте! — изкрещя помощникът. — Ликувайте! Ликувайте! Ликувайте!