Легенда за камъка

Ръцете притискаха шията ми все по-силно и по-силно. Не ми оставаше друго, освен да пусна краката и да се опитам да освободя врата си от тази прегръдка. Продължих да вървя напред, а краката на трупа се повлекоха по земята. Направих пореден опит да разтворя ръцете. Все едно, че се опитвах да отместя железни пръти.

Железни пръти. Сетих се за манастирската библиотека. За миг пред очите ми се мярнаха железните решетки на нейния прозорец, изкривени подобно на размекнати свещи. Напънах се с всички сили. Ръцете просто ме притиснаха още по-плътно.

— Нека радостта ни бъде безкрайна, защото Господарят на щастието има скъп гост! — изкрещя помощникът.

Качулката върху главата на трупа се свлече. Маската се смъкна. Главата бавно се повдигна. Подаде се око, което дружески ми смигна и ме лъхна смрадта на полуразложен труп, от която веднага затворих зиналата си уста. Вече ми бе станало ясно защо на лицата на двамата мъртви монаси бе изписан ужас.

— От ваша страна е наистина много любезно да помогнете на недостойния си слуга да обиколи владенията си — каза ми Смеещият се княз.

Бе изключено да греша. Половината от лицето бе досущ като лицето на човека на портрета в гробницата. Другата половина бе същата, но сякаш направена от восък и поставена до огън. Не само плътта, но и гласът на княза бе полуразложен, бе някак си неестествено плътен, дрезгав и едновременно приглушен. И двете очи на княза бяха изпълнени с безумие.

— Вярвам, че ще се почувствате приятно в моето царство — рече насмешливо князът.

— Танцувайте! Танцувайте! Хайде, веселете се! — продължи да крещи помощникът.

— Сам виждате как се веселят моите монаси — отбеляза князът. — Повярвайте ми, че вашата компания и тази на вашите приятели за нас е истинско удоволствие.

Веселите монаси бяха започнали да смъкват качулките си. Пред нас бяха застанали трупове. Остатъци от мъртвешка плът все още се бяха задържали тук-таме по лицата им. Зиналите им устни кухини бяха застинали във вечен ужас.

— Пуснете още прилепи! Бийте камбаните! Удряйте гонговете! — виеше помощникът.

Смеещият се княз бе пожелал да стане бог и наистина бе достигнал вечността. Само че като чан ши, като труп, който се измъква от гроба, за да напада заблудените странници и да краде душите им. Никой никога не бе успявал да се измъкне от прегръдката на чан ши.

— Повярвайте ми, вие и вашите приятели така ще се повеселите, че няма да пожелаете никога да ни напуснете — изсъска князът в ухото ми. — Веселието ще бъде неописуемо. Смехът ще бъде безкраен. Ще ме радвате със своите танци до края на вечността.

— Слава на Господаря на щастието! — закрещя помощникът. — Слава на Камъка!

— Слава на Камъка! — завикаха хорово труповете. — Вечна слава на Камъка!

Успях да хвърля поглед назад и видях, че помощникът е започнал да бичува Господаря Ли, Лунното момче и Утринната скръб с дълъг камшик, докато труповете ги стискаха за ръцете. Погледнах напред. Погледът ми вече бе замъглен от недостига на въздух, но успях все пак да съзра накъде са ни повели. В единия край на пещерата бе разположен жертвен олтар. До него се намираше огромен издълбан от камък съд, изпълнен с жертвено масло. Зад него имаше стълб, на който бяха закачени големи брадви.

— Още прилепи! — изрева помощникът. — Още танци и веселие! Сега или никога, казах си, и съборих няколко трупа в своя устрем. Под нозете ми захрущяха смазаните телца на прилепи. Други, прилепи запищяха от ужас, когато в опитите си да се укрият някъде попаднаха в зиналите усти и празните очни кухини на мъртвите монаси. Вратът ми бе започнал да пращи, а пред очите ми заплуваха черни и червени петна. Съдът с маслото внезапно се появи пред очите ми и със сетни сили се хвърлих в него, като повлекох и трупа.

Изплувах задъхан на повърхността, залових страшните, но вече хлъзгави ръце и ги натиснах нагоре. Те започнаха бавно да се плъзгат и достигнаха до ушите ми. Загребах с шепа още масло, натиснах отново и най-сетне ръцете се приплъзнаха над главата ми, издавайки странен щракащ звук. Придвижих се до ръба на съда и се претъркулих на земята. Смеещият се княз, застанал в него, бе протегнал любвеобилно ръце.

— Ела при мен, мило момче, та танцът ни все още не е свършил — изрече със стържещ любезен глас.

Светкавично допълзях до стълба, рязко се изправих и взех една от жертвените брадви. Скованото тяло вече бе излязло от съда и се доближаваше с протегнати ръце. Безумните му очи продължаваха да ме пронизват. Изчаках нечестивата твар да се доближи на необходимото разстояние, след което й отсякох краката на височината на коленете. Смеещият се княз падна по гръб.

— Камъкът и Господарят на щастието искат още веселие! — изрева помощникът.

Отсякох ръцете на чудовището при лактите, после при раменете, а накрая издигнах високо брадвата и я стоварих с все сила върху полуразложеното лице. Разцепих главата на две половинки, след което очите й последователно ми смигнаха.

— Напълно… — каза лявата половина на устата.