Легенда за камъка

Измъкна съда от ръцете на последната статуя и вратата се отвори. Този път нашите факли не ни бяха потребни, тъй като множество други бяха закрепени в дълга редица по стените. Въздухът бе свеж и едновременно зловонен. Лунното момче се намръщи и рече, че ще е добре човек да се къпе поне веднъж на седем години.

Тунелът се спускаше стръмно надолу. Отново застанах най-отпред с брадвата си, следван от Господаря Ли, готов да хвърля ножове, от Лунното момче, държащо копие в едната ръка и края на пояса на Утринната скръб в другата, и от самата Утринна скръб, вървяща заднешком и с лък в ръка, за да прикрива нашия тил. Стараехме се да бъдем по-тихи от мишки. Тунелът продължи да се спуска и въздухът започна да се изпълва с влага, сякаш наближавахме реката. Видях два малки камъка на пода пред себе си, сетих се за срутването, което трябваше да ни убие и огледах нервно тавана. Не забелязах по него никакви сериозни пукнатини, макар и няколко стъпки По-нататък да се виждаше, че този проход е бил най-малкото разтърсен вследствие срутването на другия. Подът бе покрит с прах и Господарят Ли изръмжа удовлетворено, когато видя по него пресни следи от сандали.

Ускорихме ход. Успях да сдържа навреме удивено възклицание, стиснах ръката на Господаря Ли и му посочих нещо. На пода се търкаляше червен пискюл. Лунното момче прошепнат нещо на Утринната скръб, тя ни погледна и погледът й засия.

— Жив е — прошепна Господарят Ли. — Князът е много по-съобразителен, отколкото изглежда. Предполагам, че когато пискюлите му се свършат ще намери начин да се пореже, за да остави следи от кръв.

Лунното момче започна да долавя някакви звуци, които останаха недостъпни за нас. Прошепна ни, че някъде надалеч чува човешки смях. Най-сетне и ние се доближихме достатъчно близо до неговия източник, за да можем също да го чуем. Беше груб и весел смях, с нотки на самодоволство.

— Това е добре — прошепна Господарят Ли. — Радват се на нашата гибел. Ако бяха започнали някаква церемония по принасяне на княза в жертва на камъка или нещо подобно, щяхме да чуем тържествени церемониални звуци.

Забелязахме светлина в дъното и отминахме цяла редица от странични тунели. Смехът се разнасяше непосредствено пред нас. Достигнахме място, което не беше пусто — нещо като преддверие с множество закачалки, от които висяха шутовски дрехи. По-нататък имаше перваз, зад който сияеше светлина. Притиснахме се плътно към земята и отидохме до него. Надникнахме предпазливо и станахме свидетели на изключителна гледка.

Пещерата под нас наподобяваше двора на голям манастир. Бе осветена от най-малко хиляда факли, закрепени към стените. Зрелището бе удивително. Монаси в шутовски дрехи шумно се смееха и със сковани движения танцуваха в концентрични кръгове. В центъра им бе разположен трон, върху който седеше човек с хартиена маска, изобразяваща усмихнато лице, и с къдрава брада. До трона бе разположена огромна урна, на десет стъпки от която бе застанал монах с осанката на важен сановник. Князът не се виждаше никъде.

Господарят Ли ни даде знак да се върнем.

— Това е древна церемония, наречена Празника на смеха — поясни с шепот. — Онзи на трона е най-старшият. Сложил си е маската на Фу Цзин, Бога на щастието. Монасите ще танцуват, докато стигнат до трона, ще прегърнат водача и след това ще извадят от урната хартиени свитъци, които ще занесат на помощника му. Той ще прочете на глас шеговито написани пожелания за щастие. Когато прочете пожеланията, отправени към всички монаси, ще извика „Тиен Куан Су Фу“и с тези думи ще открие празненството. След това ще бъдат пуснати на свобода цели ята прилепи. Вярвам, не сте забравили, че думите „щастие“и „прилеп“ се произнасят по един и същ начин — „фу“. Водачът след това ще проведе годишната си инспекционна обиколка, така че би трябвало да ни отведе при княза. След това ще има пиршество, на което всички ще се напият до безсъзнание.

Господарят Ли се върна при закачалките и си подбра дреха, която му стоеше по мярка. Помогна и на нас да се преоблечем и да прикрием добре оръжието си под наметалата. Огромните качулки почти напълно закриха лицата ни.

— От естетическа гледна точка церемонията оставя какво да се желае — каза мрачно Господарят Ли. — Затова пък е твърде подходяща за извършването на убийство. Не смятам да изчаквам началото на обиколката. Този човек и веселите му приятели се опитаха да ни убият и е време да им върнем услугата. Ако успеем да проникнем до водача, работата ще бъде лесна. Не забравяйте обаче да оставите един или двама живи, за да ни отведат при княза.

Присегна към тока на сандала, в който не държеше шперцовете си, и го развинти. Извади оттам малко закръглено острие, не много по-голямо от игла, и закрепи основата му към запушалката на тока. Оръжието се побра съвсем спокойно в дланта му.

— Ако не успея, нека Волът поправи грешката ми — нареди Господарят. — Трябва да се окажа точно пред водача. Има ли доброволци?

— Аз — прошепнаха едновременно Утринната скръб и Лунното момче.