Легенда за камъка

Нищо не бе докосвано там след нашето посещение. По бузите на Утринната скръб потекоха сълзи, когато надникнахме в помещението, където лежаха върху креватите си скелетите на отровените наложници. Някога тя се бе смяла и плакала заедно с тези момичета, а един ден се бе опитала да избяга в компанията на една от тях. Как ли се бе чувствала клетата, живеейки в сянката на Ту Ван и на един обезумял убиец като Смеещия се княз? Над всичко обаче витаеше загадката на тайнствения камък и неговата странна сила. Очевидно и Господарят Ли си бе мислил точно за камъка, когато ни поведе към гробницата с мумията на Ту Ван.

— Воле, я виж дали ще успееш да смъкнеш нефритовите плочки от черепа — рече.

Макар и да не ми бе лесно, най-сетне успях да скъсам една от златните нишки, с които бяха съшити плочките, след което работата потръгна. Появиха се черни коси, след което нададох ужасен писък и отскочих четири стъпки назад. Нямах си никаква представа за балсамирането, затова и реших, че под ръцете ми се подава живо същество. Възвърнах самообладанието си и отстраних и последните плочки от главата. Господарят Ли присегна и измъкна от косата една игла. Лъскава черна къдрица, ужасяваща на фона на бялата кост на черепа, се проточи като змия. Господарят Ли изруга. Някой бе откъснал накрайника на иглата.

— Люспата я няма, парчето, положено пред олтара, също го няма, а ако Смеещият се княз е използвал третото парче като амулет и него трудно ще открием — изръмжа сърдито Господарят Ли. Почеса се по главата и се намръщи. — Странна работа. Някъде в подсъзнанието си очаквах това да се случи. В Ада Ту Ван каза, че камъкът от иглата й е бил откраднат, вероятно от прислужницата й. Защо ли обаче съм допуснал, че и тази люспа ще липсва?

Ние, разбира се, нямаше какво да му отговорим, така че Господарят Ли сви рамене и се отправи обратно към изхода.

— Е, поне вече знаем с положителност, че камъкът й е бил отнет още преди да облекат тялото й в нефрит. Стигаме отново до побърканите монаси, които навярно са произнасяли кощунствени молитви около смъртното й ложе. Ако орденът им е оцелял до ден днешен и се крие някъде тук, в пещерата, вероятно е успял да съхрани и трите парчета от камъка през всичките тези седемстотин и петдесет години. За какво обаче са ги ползвали?

И този въпрос, естествено, остана без отговор. Върнахме се в мраморното преддверие, Господарят Ли постави обратно порцелановия съд в ръцете на статуята и вратата се затвори. Следващата по ред статуя бе тази с главата на чакал. Господарят Ли ни обясни, че чакалът е означавал безброй неща за древните египтяни, но тъй като тук по всяка вероятност е била използвана китайска символика, би трябвало да очакваме да видим нещо противно. Предупреждението му се оказа съвсем уместно, защото след като измъкна порцелановия съд от ръцете на чакала и вратата се отвори, Лунното момче и Утринната скръб повърнаха, а ние с княза насмалко не ги последвахме.

Бяхме се оказали в още един изследователски медицински център, още по-ужасен от онзи в пещерата. Благодарение на сухия въздух рисунките по стените, показващи естеството на опитите, се бяха запазили добре. Бе ни още по-трудно от преди да повярваме, че едно човешко същество е способно да постъпва по такъв начин с други човешки същества. Княз Лю Пао не можа да откъсне поглед от железните клетки. Там лежаха скелетите на селяни, търпеливо очаквали своя ред Смеещият се княз да удовлетвори любопитството си с тях. Господарят Ли разгледа схемите и описанията, разкриващи естеството на опитите.

— Чи и Ши, силите на живота и движението, които одухотворяват Вселената — каза спокойно. — Пише, че е използвал някакъв изключителен камък, способен да поема жизнената енергия, изтичаща от телата на умиращите селяни. Човек, способен да контролира по такъв начин течението на енергията, разбира се, би се превърнал в бог. А пък ако е и добре запознат със съвършеното дишане, което създава зародишния бисер, би могъл и да се надява на безсмъртие. Няма път към безсмъртието, който да не преминава през кланица. Няма божествено благовоние, което да не е примесено с вонята на разлагащи се трупове. Воле, видиш ли ме някой път да падна толкова ниско, че да започна да търся еликсира на безсмъртието, направо ме отведи към Окото на спокойствието и ми дай въдица и буркан с червеи.

Излязохме и затворихме вратата зад себе си. Третата врата бе пазена от Кебснуф с ястребовата глава. Ястребът е ловец. Нищо чудно смеещите се монаси да бяха започвали оттам хайките си за лов на селяни, така че Господарят Ли прецени, че ще е добре да разберем дали има някакви резервни изходи за измъчване при необходимост. Вратата се отвори и пред нас се появи тунел с много странични разклонения.

Господарят Ли не им обърна внимание и продължи направо, докато стигнахме до задънен край. След това решихме да изследваме и страничните отклонения. Княз Лю Пао реши да ни поведе и уверено влезе в първия тъмен отвор. И изчезна.

— Ооооооооох!