Легенда за камъка

На разстояние от около двеста стъпки една от друга бяха разположени огромни каменни статуи. Господарят Ли разпозна в една от тях Ема Ху, японския бог на мъртвите, и коментира, че Смеещият се княз ще да се е обградил с божества от всички култури, за които е успял да се сети. Много от скулптурите му бяха непознати, но пред една, представляваща силен млад герой, борещ се с лъв, направи дълбок поклон. След това запя тихо песничка, част от думите на която дочух.

„В дома на праха
живее бог и пророк,
вълшебник и свещеник.
Това е Гилгамеш, когото боговете,
миропомазаха след смъртта му.
Голяма бе неговата слава.
Голяма бе и неговата гордост.
Храната му е прах.
А питието му — кал.“

— Не ми звучи чак дотам героично — промърморих с недоумение.

— Мило мое момче, пред историята за Гилгамеш нашият героичен епос наподобява бълнуванията на малоумно дете — отвърна ми строго Господарят Ли.

Не бях подготвен за спор с него. Следващите статуи бяха на египетски божества на подземния свят. Бяха много на брой. Насмалко не изскочих от сандалите си, когато факелът освети огромното лице на ужасна мумия, държаща някакво страховито и гнусно създание. Господарят Ли ме успокои с обяснението, че това не е Смеещият се княз, а Озирис в компанията на чудовището Амемаит. Друго божество с глава на чакал нарече Анубис, а изображението на една госпожа с перо — Амент. Очевидно обаче търсеше нещо друго. Най-сетне се спря удовлетворен пред едно божество.

— Ето го и Тот — рече Господарят. — Утринна скръб, по време на бълнуванията си ти спомена статуя с главата на ибис.

Ето я. Това обаче, което всъщност ни трябва, е статуя с главата на гарван.

Тишината се нарушаваше единствено от ромоленето на водата, шляпането на сандалите ни и съсъка на факлите. Потъналата в сенки пустота ми се стори безкрайна. Стори ми се, че самата вечност започва да се стоварва върху плещите ми с хладната си тежест и стиснах по-силно ръкохватката на меча си. Следваха статуя след статуя, все огромни, тайнствени и чудовищни. Пазители на един смеещ се безумец, чийто ковчег бе пуст. Нямаше никак да се изненадам, ако изведнъж над главите ни се появеше ято от седем черни прилепа, пищящи зловещо.

Господарят Ли изръмжа доволно. Лунното момче току-що бе осветило с факела си статуята на жена с главата на гарван.

— Нямам представа какво представлява, но Утринната скръб бе рекла: „Ето ги гарванът и реката“, а малко преди това бе споменала статуята на коза. Можем да предположим, че именно в този миг е стигнала до реката. Накратко, започвайте да търсите страничен тунел. Ако не го открием тук, ще го търсим на отсрещния бряг.

Оказа се обаче, че не е необходимо да пресичаме реката. На тридесет стъпки По-нататък открихме страничен проход със стъпала, водещи нагоре, като още на първата стълбищна площадка съзряхме статуята на божество с козя глава и рога. Изкачихме безброй стъпала и бях готов да се закълна, че сме вече далеч над равнището на долината и се намираме в близост до върха на някакъв хълм. Най-сетне стъпалата свършиха и се оказахме в полукръгла мраморна зала, наподобяваща преддверие. В каменната стена имаше четири железни врати. До всяка една от тях бе разположена каменна статуя, държаща в ръцете си порцеланов съд.

— Отново сме в Египет — каза Господарят Ли. — Това са статуи на четиримата синове на Хор, които държат в ръцете си органите, извадени при балсамирането. Този с човешката глава е Имстей, който съхранява черния дроб. Кучеглавият Хапи има грижата за белия дроб. Дуамур, с глава на чакал — за стомаха. Кебснуф с ястребовата глава — за останалите вътрешности — Господарят Ли замислено се почеса по носа. — Стилът на изработката не е египетски, а по-скоро китайски. Чудя се дали Смеещият се княз не е имал някаква друга символика предвид. Главата на Хапи наподобява Небесното куче. Нищо чудно Смеещият се княз да е решил, че му се полага телохранител като този на Владетеля на Небесата.

Не всичко каменно е непременно сковано, така че Господарят Ли присегна и взе порцелановия съд от ръцете на статуята. Веднага отскочихме назад, тъй като вратата до нея започна да се отваря. Князът я залости с копието си, за да не може да се затвори. След това влязохме в помещението пред нас с факли в ръка. Утринната скръб и Лунното момче не можаха да скрият почудата си.

Останалите, за разлика от тях, вече бяхме посещавали това място. Бяхме се оказали отново в официалната гробница и вратата бе така добре замаскирана, че никой нямаше да й обърне внимание. Вече разбрахме откъде влиза свежият въздух в гробницата и как от нея може да бъде изнесена цяла мумия в нефритовите й одеяния. Нямаше и следа обаче от веселяци в шутовски дрехи.