Легенда за камъка

И преди бях виждал това, което сетне направи Господарят Ли, но възхищението ми от неговото умение никога не отслабваше. Той извади от джоба си визитната си картичка и я завърза за малко кожено ремъче. Въпросната картичка представлява раковина с изобразено върху нея примигващо око, което сякаш ви казва: „Разкривам част от истината. Едни неща виждам, но други — не.“ Раковината започна бавно да се клати пред очите на Утринната скръб, напред и назад, назад и напред, докато тихият глас на Господаря Ли й обясняваше, че й се приспива. Очите и се затвориха. Утринната скръб обаче не заспа. Когато отвори отново очи, вече не беше същата. Беше Хиацинтовия цвят, личната прислужница на Ту Ван.

— Ние сме твои приятели, мила — успокои я Господарят Ли. — Ще ти помогнем. Спомняш ли си как се оказа в тази пещера?

— Струва ми се, че да — прошепна девойката.

— Войници ли те преследваха?

— Да.

— Теб и твоята приятелка, нали?

— Да. Златният пояс. Бягахме с все сили, но войниците бяха на път да ни настигнат, така че след като видяхме малък отвор в склона на хълма, веднага се скрихме тук — огледа се наоколо си и присви вежди. — Не си спомням този скелет.

— Можеш ли да си спомниш по коя пътека стигна дотук?

— Мисля, че да.

— Мила, много е важно да ни обясниш как си стигнала до повърхността. Преди това си била в едно подземие, нали?

— Да.

— Ще ни покажеш ли откъде си излязла?

Утринната скръб се движеше като сомнамбул. Околността безспорно се бе изменила и това първоначално я уплаши, но Господарят Ли й внуши да се съсредоточи върху онези неща, които си бяха останали същите — старият манастир и Драконовата главах. Момичето се запъти направо към частта от Княжеската пътека, разрушена при смъртта на Разногледия брат. Бе протегнала ръце пред себе си и спря едва в момента, когато те докоснаха огромна скала.

— Вратата е затворена! Затворена е! — прошепна.

Бе започнала отново да изживява всичко. Господарят Ли реши, че това вълнение би могло да се окаже опасно за нея и я извади от транса.

Тя отново се превърна в Утринната скръб, която Лунното момче се зае да успокоява. Огледах тайната врата. Бе изработена с такова свръхестествено майсторство, че можеше цял живот да стоим пред нея без да разберем, че е дело на човешки ръце. След известни усилил открих и скритата брава. Едва след като вратата се отвори обаче можах да оценя по достойнство изкусната изработка на уж естествените пукнатини в скалата.

Вратата се бе отворила плавно и безшумно, което означаваше, че неотдавна е била смазвана. Вътре видяхме наръч от съвсем нови факли и стъпала, водещи нейде надолу, към недрата на земята.

Вече всички бяхме разбрали къде изчезват тайнствените монаси. Всички бяхме наясно и с това, че нейде долу с положителност се таеше тайнственият камък, лежащ в основата на всичките ни патила. Влязъх пръв, като в едната си ръка държах запален факел, а с другата бях стиснал ръкохватката на меча. Последва ме Господарят Ли с нож, готов за мятане. Княз Лю Пао бе стиснал копието и камата си. Лунното момче държеше в едната ръка копие, а в другата пояса на Утринната скръб.

Утринната скръб бе родена за боец, а ролята на един стрелец с лък в такива случаи е да охранява тила. Тя вървеше заднешком, напълно спокойна от допира си с водещата я ръка на Лунното момче. Движеше се с увереността на планинска коза. Сложих крак върху първото стъпало и тръгнахме надолу.

Глава 22

По стъпалата се виждаха следи от свежа пепел от факли, а таванът на места бе опушен от сажди. Стъпалата бяха гладки и стръмни, като на четири места имаше стълбищни площадки. Въздухът бе свеж, но и влажен, и Лунното момче не след дълго каза, че чува звука на течаща вода. Накрая го чух и аз. В края на стълбището се озовахме пред подземна река. Веднага се сетих за преданието за Вълка. Водата изглеждаше смолисто черна, също като каменното корито, по което течеше. От другия бряг се виждаше нещо огромно и тъмно, безмълвно и неподвижно. Протегнах ръката с факела и осветих огромна каменна статуя. Бе на мъж, чиито черти ми се сториха познати.

— Прав си, това е Йен Ван Йе, бившият пръв господар на Ада — каза Господарят Ли с нормален глас. — Няма защо да говорим с шепот — поясни той. — Светлината на факела вече издаде нашето присъствие.

Господарят разгледа внимателно статуята.

— Присъствието на изображение на пазач на мъртвите ме навежда на мисълта, че тази пещера, както бях предположил, наистина е продължение на гробницата на Смеещия се княз. След като този негодник е разринал вътрешността на цялата долина, нищо чудно да се намираме в най-голямата гробница, сътворена някога от човек.

Пещерата наистина бе огромна. Светлината на факлите ни едва успяваше да освети тавана й. Шляпането на нашите сандали кънтеше надалеч и се връщаше при нас като странно ехо, сякаш изкривено от наличието на много подземни тунели. Господарят Ли тръгна по течението, докато аз стисках меча си и оглеждах свирепо движещите се сенки. Лъкът на Утринната скръб бе вече зареден със стрела.