Легенда за камъка

Започнахме отново да се изкачваме. Господарят Ли ни поведе по една виеща се пътека и не след дълго се наложи да коленичим и да се промушим през един тесен отвор в пещера, където слънчев лъч осветяваше косо с топлата си светлина малка купчинка човешки кости. Седнахме в полукръг пред останките на Вълка и Господарят Ли потупа Утринната скръб по коляното.

— Една мисъл през цялото време не излезе от ума ми — каза. — Дали споменът за едно отдавна отминало превъплъщение е бил пробуден единствено от познатата гледка на Долината на скръбта или от нещо друго, по-достойно за запомняне? В нощта преди да те ранят, ти бе седнала тук и изслуша заедно с нас историята за Вълка и Огненото момиче. Героичните народни предания почти винаги са основани върху действителни исторически факти и едва след това се преиначават до неузнаваемост. Замислих се дали и историята за бягството на Вълка и Огненото момиче от преследвачите им не е била основана върху действителна случка. Според преданието те са бягали покрай подземна река, от двете страни на която са били наредени статуи с главите на животни и птици. Докато ти беше в безсъзнание, очевидно преживя отново някакъв ужасен спомен. Ето го. Взе отново бележките си и след миг намери търсения пасаж.

УТРИННАТА СКРЪБ: По-бързо… Още по-бързо… Къде е завоят?… Към статуята на козата… Ето ги гарванът и реката… Насам!… Войници… Скрий се, докато отминат… А сега тичай! Тичай!

— Това ми се стори любопитно — продължи замислено Господарят Ли. — Ето как реагира на това подсъзнанието ми в Ада.

ТУ ВАН: И получих само люспица от него за иглата си за коса… Тази мръсница, прислужницата, се опита да го открадне… Пронизах я, но тя успя да избяга… Заедно с нея избяга и наложницата, като взе със себе си пръстена от Упуаут, който мъжът ми й бе подарил… Войниците ги убиха, но не успяха да открият камъка.

Господарят Ли сви рамене.

— Нямам представа защо споменах и думите за нараняването на прислужницата, но останалите според мен са достатъчно красноречиви. Някой от вас да е чувал за Асиут?

Внезапната смяна на темата изненада всички ни. Отговорихме отрицателно.

— Това е град в Египет — поясни Господарят Ли. — Не знам дали съществува и днес, но поне някога го е имало. Закрилящото го божество се е наричало Упуаут. Когато гръцките варвари го завзели, запазили божеството и преименували града на Ликополис. Княже, ти би могъл да преведеш това название.

На княза очевидно му достави удоволствие, че и той би могъл да помогне с нещо.

— Градът на Вълка — отговори веднага.

— Точно така. Упуаут е бил покровителстван от божество с вълча глава. Градските занаятчии били известни с умението си да изработват амулети, гривни и пръстени с вълчи глави — Господарят Ли внимателно свали пръстена от ръката на скелета. Привлече вниманието ни към бледите изображения от вътрешната му страна. — Това са египетски йероглифи. Означават: „Този, който управлява запада.“ Това е само една от многото титли на Упуаут.

Господарят Ли внимателно върна пръстена на мястото му.

— Вие знаете ли, че е практически невъзможно да отличиш мъжки скелет от женски? Единствената разлика е в размерите. Скелетът на едно по-едричко момче изглежда досущ като скелета на една по-дребничка млада дама. Едно от задълженията на Упуаут е било да бди над бременните жени и заради това пръстените с неговия лик са били носени само от представителки на другия пол. Никой не би подарил такъв пръстен на мъж или на момче. Би било обаче съвсем естествено да го дари на наложницата си — Господарят Ли се зае отново с бележките си.

УТРИННАТА СКРЪБ: По-бързо! По-бързо! Къде е проходът?… Побързай… Войниците идат… По-бързо… Побързай!… Ето я статуята на ибиса!

Господарят Ли отмести поглед от записките си.

— Имам силното подозрение, че преди малко повече от седем века и половина една прислужница и една наложница са опитали да се спасят с бягство от строящата се тогава гробница на Смеещия се княз — каза. — Изминали векове и историята за гибелта им, преиначена от селските момчета, се превърнала в разказа за Вълка и Огненото момиче. Много подробности от преданието обаче са верни. Ето тук, в тази пещера, наложницата е била настигната и убита. Колкото до прислужницата и тя безспорно също не е оживяла. Ако позволите да злоупотребя с поетичното ви чувство, ще се изразя по следния начин: Великото колело се върти, животът продължава и прислужницата се завръща на света като Утринната скръб.

Момичето бе смаяно от чутото. Господарят Ли го потупа по рамото.

— Мило девойче, тази любопитна хипотеза сама по себе си няма да ни свърши работа — каза тихо. — Ще ми позволиш ли да се опитам да измъкна на повърхността на съзнанието ти и други забравени спомени от времената на това твое предишно превъплъщение?

— Позволявам ви — прошепна тя.