Легенда за камъка

Господарят Ли се метна на гърба ми, Лунното момче стисна пояса ми, а пък аз се залових за една голяма спица. Тъкмо успях да се наместя от външната страна на колелото, когато дяволите ме забелязаха. Нададоха гневни викове и към нас се понесе облак от стрели и копия, но вече се бяхме издигнали високо. Една стрела изсвистя само на пръст от носа на Лунното момче, а пък ръката ми бе одраскана от копие. Миг след това обаче вече бяхме станали недосегаеми. Понесохме се към облаците с невероятна скорост, от която очите ми се просълзиха. Господарят Ли започна шумно да ругае.

Дяволите бяха останали далеч под нас, обаче все още съществуваше опасността да се заблудим и да не съобразим къде да слезем. От гъстите облаци нищо не можеше да се види. Това продължи минути, които ни се сториха цяла вечност. Най-сетне реших, че започвам да съзирам проблясъка на звезди. Господарят Ли потвърди верността на наблюденията ми.

— Прав си. Виждаш ли онази кръгла светлинка?

— Да, учителю.

— Постарай се да не я изтървеш.

— Да, учителю.

Малката кръгла светла точица започна да се доближава към нас с невероятна скорост. Присвих очи, опитвайки се да разбера точната ни траектория.

— Готов съм — казах. Сърцето ми за миг застина, когато един пореден плътен облак обърка наблюденията ми, но го прекосихме само за миг. — Дръжте се — рекох. Светлата точка вече бе пресякла въображаемата ми цел и се изтласках с все сила от колелото. Полетяхме като камък, изхвърлен от катапулт. Светлият кръг бързо се уголеми и засия и след миг се сблъскахме с водна стена.

Бях останал без дъх и насмалко не се задуших, докато си пробивах път към повърхността. Най-сетне я достигнах и поех дълбоко въздух. Завлякох Господаря Ли и Лунното момче до брега и ги положих върху зелената трева. Светеше ярко жълто слънце и наоколо чуруликаха птички. От дъното на езерцето ни се усмихваше приветливо бял череп.

Господарят Ли се довлече до брега и изля съдържанието на своя мех във водата. С Лунното момче отново видяхме червен водовъртеж, който изчезна между ухилените челюсти.

— Лин, стари приятелю, наистина си голям майстор — рече с възхищение Господарят Ли.

От движението на клонките разбрахме, че черепът се оригва. Сетне се размърдаха отново.

— По-скоро съм добър шарлатанин — рече.

Лунното момче опипваше чувствителните части на своето тяло, за да се увери, че наистина е имал допир с огромен дявол. Аз пък не можах да откъсна поглед от една дълга кървяща драскотина на ръката си. Господарят Ли се усмихна.

— Лунно момче, нима вече забрави своя учител и разбойника, комуто той бе отнел слуха? Воле, ти пък нима не се сещаш за твоята баба Хо и за нейния зет? Ако Лунното момче не бе укротило онзи дявол, досега щяхме да сме мъртви. Същото щеше да ни се случи и ако Волът не бе успял да улучи целта при обратното ни пътуване. Както виждате, успяхме да се запознаем съвсем непосредствено с ненадминатото майсторство на великия Лю Лин. Пред него въпросите за материалното естество на истината стават съвсем неуместни. Нали не сте забравили за Чуан Цзъ? За същия, който така и не разбрал дали си въобразява, че е пеперуда или е наистина пеперуда, въобразила си, че е Чуан Цзъ?

Върна се при езерцето и наля в него още вино. Старецът и черепът се почерпиха мълчаливо, както подобава на стари приятели.

— Твоите свещеници успяха чудесно да промият мозъците ни, докато лежахме оглупени от гъбите, драги ми Лин — каза Господарят Ли. — За разлика от мен, свободни са от предубежденията, предизвикани от личните преживявания. Ще позволиш ли да ти задам един въпрос?

Клонките не помръднаха.

— Ето какъв е въпросът: ако на теб ти се бе наложило да развлечеш някого с описание на патилата на Ли Као, Вол Номер Десет, Утринната скръб и Лунното момче, какво заглавие щеше да дадеш на цялата история?

След кратък интервал клонките се раздвижиха.

— Ши Ту Чи.

— Легендата за камъка, нали? Струва ми се, че те разбирам. Просто досега още не бях подредил напълно приоритетите. Смятам, че не след дълго ще приключа и с това.

След това Господарят Ли се изправи, а ние последвахме неговия пример и се поклонихме на черепа.

— Лин — започна Господарят Ли, — още веднъж ще ти кажа, че си велик майстор.

Клонките се радвижиха да последен път.

— Као, а пък аз още веднъж ще ти кажа, че ще свършиш на бесилката.

Един монах вече бе разтворил портата пред нас. Озовахме се отново в подножието на зеления хълм. Последното, което запомних от манастира, бе малка кула с прозорец, на който кепенците бяха спуснати наполовина. Приличаше на око, което ни смигваще.

Глава 21

На няколко мили след манастира на Белия облак се отбихме от пътеката, преминахме покрай скалите от шисти, гранит и черен камък и стигнахме до една полянка. Продължихме направо през храсталаците и излязохме на друга полянка в подножието на хълм, където Господарят Ли огледа с удовлетворение едно невзрачно и странно на вид растение.