Легенда за камъка

Във, всичките сто тридесет и пет малки ада и във всичките десет големи се раздава правосъдие. Изключение е само деветият Ад. Такова място може да се харесва единствено на богословите. Как бих могъл да забравя например, плачещото малко момиченце, застанало на пътя и прокълнато да стои вечно там, само защото приживе се беше удавило в един поток? Искрено съм убеден, че църковниците биха могли да нанесат смъртен удар на атеизма, стига само да закрият деветия Ад. Според мен би трябвало веднага да изпратят едно прошение до Небесата в този смисъл.

Още в момента, когато се оказахме там, ни лъхна вонята на немити тела. В деветия Ад корупцията се е развихрила до невероятни размери, тъй като там и най-нископоставените дяволи от стражата се занимават с продажбата на храна и напитки на спекулативни цени. Веднага бяхме обсадени от неизчислима рат от заблудени души, които започнаха да просят. По всяка вероятност щяха да ни стъпчат, ако Господарят Ли и Лунното момче не бяха започнали да сипят пълни шепи златни и сребърни монети сред тълпата. Клетите душици, подобно на животни, щяха да се изпребият за тях. Най-малките и най-слабите така и не успяха да докопат нищо.

Броят на монетите бе така изчислен, че да ни стигнат точно, колкото да успеем да прекосим дългата сива равнина. Господарят Ли и Лунното момче продължиха да ги сипят безспир, докато ръцете им едва не се откачиха от ставите. Затова пък товарът ми олекна и успях да ускоря ход. Пред нас, на върха на хълм, се издигаха огромните сиви стени на десетия Ад. Съвсем се измъчих, когато започнах да изкачвам стръмния скат. Тълпите от вайкащи се клетници започнаха да се разреждат. Остана да ни следва единствено една по-решителна група от изгубени души, за които Лунното момче, за щастие, бе запазило последния сандък с монети. Направо го изсипа на земята и върху склона на хълма потече същинска река от сребро. Най-сетне успяхме да се отървем от тълпата и започнахме да умуваме как да стигнем до Великото колело.

Стените на десетия Ад се охраняваха от цяла армия дяволи. Господарят Ли пристъпи към решителни действия. Отпра бързо плата от държавническия чадър и натъкми от него съвсем приличен венец. Самият прът от чадъра пък използва като свещен жезъл. Лунното момче извади от торбичката си със скъпоценности бисер, който също много приличаше на вълшебен. По външността си заедно с него можеше съвсем спокойно да минем за поклонници съответно на бедността и богатството. Колкото до Господаря Ли, почтените му старчески бръчки сами по себе си бяха свидетелство за благонадеждност. Запъти се решително към стената, благославяйки всички наляво и надясно. Някой извика „Ти Цзан Ван Пу Са!“ — „Дайте път на Бога на милосърдието, дошъл на годишна инспекция!“

Самата стена никак не бе трудна за преодоляване, тъй като по нея имаше много стъпала и скоби, за които човек да се залови. Господарят Ли скочи на гърба ми, а Лунното момче се залови за пояса ми. Успях да изкача половината стена, преди стражите да започнат да се чудят защо Богът на милосърдието е избрал точно такъв начин на придвижване, вместо просто да прелети над крепостта. Засвириха тревога едва след като аз вече бях прехвърлил стената и няколко стрели безобидно изсвистяха над главите ни. Като погледнах надолу обаче насмалко не паднах. Просто се бях оказал неподготвен да видя Великото колело на превъплъщенията.

Не ми е по силите да ви дам представа за неговите размери. Движението му обаче бе твърде странно. Най-долните му спици се движеха бавно, докато горните се местеха с голяма скорост. Освен това колелото периодично се издигаше нагоре във висините. Толкова високо, че в някои моменти едва се виждаше и тънеше в сиви облаци. Съобразих, че то трябва да достигне повърхността на земята, и после да се издигне до върховете на най-високите планини, за да може да оставя новородените якове в Тибет.

Безкрайни върволици от мъртъвци чакаха реда си пред скромна колиба, където госпожа Мен приготвяше и поднасяше напитката на забравата. След като я изпиеха, мъртъвците отново се нареждаха под строй, а погледите им бяха вече празни, също като на политици. Оттам дяволите отново ги поемаха и им раздаваха атрибутите, които щяха да са им необходими за тяхното следващо превъплъщение — животински кожи, перушина и т.н. Докато стражата се усети, ние вече се бяхме вмъкнали в една редица, навлекли овчи кожи. Сръчните пръсти на Господаря Ли ги бяха откраднали с такава лекота, че дяволите-артелчици въобще не се усетиха. Пазачите не ни обърнаха внимание.

Великото колело бе вече съвсем близо. Мъртъвците се нареждаха върху клатещите се платформи.

— Воле, влезем ли там, после въобще няма да успеем да се измъкнем — прошепна Господарят Ли. Потвърдих с кимване, че съм го разбрал. Господарят Ли и Лунното момче заеха позиция в близост до гърба и пояса ми.

— Хайде! — прошепнах.