Легенда за камъка

Ужасеният му вик не отслабна, макар и да се отдалечи от нас, и закънтя сякаш от най-дълбоките недра на земята. След това заглъхна. Тишината ни се стори още по-ужасяваща от него.

Раздвижих краката си. Очевидно, князът не бе съобразил да гледа къде стъпва, защото на светлината на факела, непосредствено до началото на разклонението, зина широк черен отвор. Приведох се и хвърлих факела си в него. Тунелът не бе вертикален. Представляваше каменен комин, прокопан през скалата и полиран така, че бе хлъзгав като утьпкан сняг. Спомних си за грижите на княза за Утринната скръб и за прекрасните му сияещи рисунки. Седнах до отвора и спуснах крака в него.

— Виждаш ли го? — попита Господарят Ли.

— Не, учителю, но ще го открия — отвърнах мрачно.

Изтласках се преди някой да се опита да ме спре. Чух първо писъка на Лунното момче, а сетне свистенето на въздуха, докато набирах скорост. Полираният камък бе по-хлъзгав от леда на пързалката в родното ми село. Пламъкът на факела ми образуваше дълга опашка зад мен, също като знамената на съзтезателните лодки по времето на Празника на Дракона. Преминах през един завой и почти докоснах горната част на тунела, след което продължих пътя си със скорост не по-малка от деветдесет мили в час. Бях повече възбуден, отколкото ужасен. След още един завой отново се оказах с гръб на тавана на тунела и после пак заех хоризонтално положение. Възбудата от пързалянето ми се засилваше от факта, че се движех в пълен мрак. Допуснах, че тунелът може и да свърши с две малки разклонения, разделени от остра като бръснач скала. Скоростта ми вече бе невероятна. Преминах като комета още три завоя, след което тунелът се изравни, наклонът стана обратен и след малко бях изхвърлен нагоре. Усетих, че летя свободно във въздуха и че някъде под мен тече река. Съобразих да изхвърля факела тъкмо преди да се озова в нея.

Достигнах повърхността, започнах да изплювам погълнатата вода и се устремих към брега. Катранът не загасва лесно, така че факелът ми все още гореше. Бях се оказал отново в централната пещера с подземната река. Взех факела, прекосих реката при един праг и преминах отново на отсрещната страна. Мина известно време, докато открия тъмния отвор, от който бях излетял.

— Нищо ми няма! — изкрещях с все сили. — Не виждам никъде княза, но ще го открия!

Започнах внимателно да оглеждам брега, търсейки по него влажни следи от стъпките на княза. Никак не ми се щеше да си представя, че е паднал върху главата си или е улучил някакъв подводен камък. Един странен звук ме накара рязко да се извърна и да стисна дръжката на брадвата си.

Всъщност, нямаше на какво да се учудвам. Това беше полетът на Господаря Ли. Плесна се в реката със звука, издаван от приводняващите се корморани. Последва го Утринната скръб, която кацна като лебед. Лунното момче нямаше как да не придаде изящество на всяко свое движение, така че подобно на обигран оперен танцьор направи пирует във въздуха и краката му разрязаха водата като остър нож. Помогнах им да се измъкнат от реката, след това събрах факлите им и ги запалих от моя.

— Велики Буда, какво удоволствие! — извика Господарят Ли, докато се опитваше да прочисти ушите си от вода. — Ако някой успее да го възпроизведе на някакъв градски панаир, само след месец ще стане мандарин.

— Мандарин ли? Направо император! — възрази Лунното момче.

— Само се надявам и князът да е изпитал подобно удоволствие — рече сериозно Утринната скръб.

Господарят Ли, който междувременно бе започнал да търси нещо, го откри. На стената, където се намираше изходът от комина, бяха закрепени древни железни скоби.

— Природата не създава такива гладки тунели и някой безспорно ще да й е помогнал — каза. — Реката очевидно е била използвана за пренасянето на тежки товари дотук. Сетне са били издигани до отвора и с помощта на шейни са били пренасяни до по-горните етажи на гробницата. Някъде наблизо би трябвало да има и стълбище.

Открихме го много скоро. Господарят Ли искаше единствено да се увери, че има и стъпала, в случай, че ни потрябват. След това продължихме да търсим княз Лю Пао. Обиколихме целия бряг и тъкмо щяхме да преминем на отсрещния, когато острият поглед на Утринната скръб зърна нещо, което бяхме пропуснали. Беше малък червен пискюл.

— Такива пискюли имаше на туниката на княза — каза възбудено.

След още шестдесет или седемдесет стъпки нагоре по течението открихме още един пискюл.

— Хванали са го — отсече Господарят Ли. — Ако беше свободен, щеше да изреве като Вола, а и щеше да открие и стълбището. Трябва да предположим, че е бил пленен от нашите приятели със смешните дрехи, но че е бил достатъчно съобразителен, за да остави следа.