Легенда за камъка

— Не пропускаш ли все пак нещо? — попита с лукав глас Господарят Ли. — Ти нямаше ли още други двама приятели? Двама мъже, дошли отвън? Двама, които са те отвели до горната площадка на стълбището и са те научили да се пързаляш. Сетне ти си изстреляла няколко стрели и си продължила играта си, докато един ден си успяла да откриеш пътя до погребалната камера.

Момичето започна още по-нервно да си играе с дрехата си.

— Да — прошепна то.

— А другият ти приятел тогава все още е бил в ковчега си, нали си спомняш? — попита любезно Господарят Ли. — А пък ти си накарала другите си двама приятели да отворят капака, нали? Тогава ти вече си знаела тайната на металната плоча пред писалището и си поканила тези двама мъже да застанат там, за да им платиш. Сигурно си се измъчвала, когато си дърпала лоста.

В мелодичния напевен глас на момичето, подобно на бисери в плодов нектар, се появиха скръбни нотки.

— Не исках да го направя, но те щяха да разкажат и на други за златната стая и нефритовата дреха, а бях длъжна да запазя всичко това в тайна. Длъжна съм да пазя всичко в тайна. Не мога да си спомня причината за това, но знам, че е важна. Някой ден Вълкът ще се завърне и ще ми обясни защо.

— Така си е, не е лесно да се опази тайна — отвърна с разбиране Господарят Ли. — Нощно време си излизала на горния свят, надничала си през разни прозорци и си чувала разни неща. Една нощ си се завърнала в пещерата и си разказала на вонящия си приятел, че един от монасите в манастира е открил ръкопис от някой си Су Ма Чиен, а приятелят ти обяснил, че Су Ма Чиен е знаел как да се стигне до гробницата. Нали така?

— Да.

— По-късно си надникнала през друг прозорец и си научила, че друг монах е направил копие от ръкописа и на твоя смърдящ приятел се е наложило да уреди и това.

— Така е — прошепна тя. — И ти си бил там. Заедно с приятеля си с рошавата коса и петна от туш по носа, нали? — момичето отметна глава назад и пещерата се изпълни със смях, наподобяващ мелодията на звънчета. — Приятелят ти наистина има много смешна коса. Искаш ли да ти покажа къде го отнесоха?

Господарят Ли отпи още вино и прибра меха си.

— Това не е лоша идея — отвърна сухо. — Води ни, Огнено момиче.

Главата ме болеше от това, че току-що изречените думи бяха започнали да се промъкват като хитри гущери през цепнатините на гранитния ми мозък. Проникваха чевръсто, оглеждаха се и спираха, а после пак продължаваха, насочвайки ме към някакъв смисъл. „Ти каза на смърдящия си приятел, че един монах в манастира разполага с ръкопис на някой си Су Ма Чиен, и тогава приятелят ти ти каза…“ Момичето бе потвърдило това, а сетне си бе признало, че смърдящият й приятел бе планирал и осъществил и второто убийство. Как обаче би могъл Смеещият се княз да планира каквото и да е? Та той бе безумец. Изведнъж си дадох сметка, че Господарят Ли всъщност бе накарал момичето да потвърди, че единствените двама души, които са могли да убият монасите, са били Смеещият се княз и самата тя и че именно тя е причинила смъртта на двамата градинари.

А самото момиче беше ли с всичкия си? Тя запази разстоянието между нас, когато започнахме да се изкачваме към скалата, и се насочи към един от страничните тунели с изящната походка на горски дух. От мрачния отвор след миг се разнесе прекрасният й глас.

„Загине ли момче, това не е напразно.
Великото колело се върти и то пак ще се върне.
Момиче, което страда и отпие от мен,
ще бъде пробудено с целувка.“

Господарят Ли изръмжа и посочи нещо с пръст. Разбрах защо се е съгласил да следва момичето. Върху земята лежеше още един червен пискюл. Може би и то беше обезумяло, но поне ни водеше в правилна посока.

„Едно докосване на устни ще разтвори нечии очи.
Едно огнено момиче ще се събуди.
Свещената стрела ще полети.
И сърцето на злото ще загине.“

Мелодичните звуци секнаха в далечината. Не за дълго, обаче. След миг гласът на момичето отново се разнесе от мрака.

— Не мога да си спомня какво точно означаваше тази песен, но Вълкът ще ми го припомни, когато се върне — рече убедено.

Продължихме да прекосяваме нови и нови тунели, всичките укрепени с прогнили дървени подпори. Четири нови червени пискюла ни убедиха, че се движим в правилна посока и най-сетне дребната и едва забележима фигурка пред нас се спря пред един вход.

— Доведоха го тук — каза момичето.

Когато прекосихме входа и се оказахме пред малка пещера, момичето вече го нямаше и успях да видя, че в далечния й край има още един изход. Пещерата очевидно някога бе използвана за склад, тъй като от едната й страна бяха подредени древни метални рафтове за инструменти. Несигурният таван се крепеше на стари дървени подпори, поставени върху не по-малко древни дървени стълбове. Един от тях се бе пропукал и някой бе укрепил повреденото място с въже.